Майкл Коннелли - Късното шоу

Забеляза някакъв мъж да се движи сред нещо като бунище — там, където хората, които живееха от боклуците на другите, хвърляха своите боклуци. Закопчаваше си колана, ципът на панталона му беше свален. Вдигна поглед, видя Балард и се сепна.

— Ти пък коя си, мамка му?!

— Полиция Лос Анджелис. Ти кой си?

— Живея тук.

— Ти ли си шерифът? Търся някой, който отговаря за това място.

— Не съм шериф, но съм нощната смяна.

— Сериозно? Да не си охрана?

— Ами, да.

Балард откачи значката си от колана и я вдигна.

— Балард, полиция Лос Анджелис.

— Аз… аз съм Денвър. Така ми викат.

— Добре, Денвър. Не искам да безпокоя никого. Трябва ми помощта ти.

— Добре.

Денвър пристъпи напред и протегна ръка. Балард едва се овладя да не направи физиономия. За неин късмет радиостанцията й беше в дясната ръка, така че имаше причина да избегне ръкостискането.

— Искам да поговорим — каза тя. — Един от вашите е в болница и е ранен лошо. Искам да разбера къде живее. Можеш ли да ми помогнеш?

— Кой е? Тук хората идват и си отиват. Понякога си зарязват багажа.

— Рамона Рамон. Нещо като испанско момиче. Каза, че живее тук.

— Да, знам я Рамона. Обаче трябва да знаеш, че е мъж.

— Знам, че е мъж. Роден е мъж, но се определя като жена.

Денвър като че ли се обърка, но Балард продължи:

— Значи, живее тук?

— Ами, живееше. Изчезна преди седмица и си мислехме, че няма да се върне. Както ти казах, хората идват и си отиват, и често си оставят нещата. Значи, някой друг й зае мястото, нали разбираш. Така става тук. Който дреме, губи.

— Кое беше мястото й?

— В „Мидас“ седем четири, в началото на колоната кемпери.

И посочи редицата разнебитени коруби, паркирани в края на празното място. Първият кемпер беше мръснобял, с кабина „Додж“. Отстрани имаше оранжеви ивици, а отзад беше покрит с найлоново американско знаме, за да го пази от дъжд. Отвън изглеждаше поне на четирийсет години.

— Чух, че го купила от предишния за сто долара, след което той заминал в джунглата.

Денвър посочи лагера. Беше ясно, че кемперите, колкото и да са разнебитени, са предпочитани обиталища в общността. Наскоро бе възникнала нова индустрия — вадеха негодни кемпери и каравани от автоморгите, изтегляха ги до различни паркинги на пусти места или под естакади на магистрали и ги продаваха евтино, дори ги отдаваха под наем на бездомни хора. Предаваха се от ръка на ръка и често ставаха причина за конфликти между собственици и своеволно изхвърляне на обитатели. Управлението на града вече формираше специална група, която трябваше да решава този проблем, както и много други, свързани с увеличаващото се бездомно население на града — най-голямото западно от Ню Йорк Сити.

— Колко време е била тук? — попита Балард.

— Около година — отговори Денвър.

— Сега има ли някой там?

— Да, един тип. Бесния понеделник.

— Това му е прякора, така ли?

— Да. Хората тук използват прякори, нали разбираш? Оставят предишните си имена в миналото.

— Ясно. Да поговорим с Бесния понеделник тогава. Трябва да огледам вътре.

— Няма да се зарадва, ако го събудиш. Не току-така му викат Бесния.

— Ясно. Ще се справим, Денвър.

Тръгна към първия кемпер от редицата и вдигна радиостанцията, за да поиска подкрепление. Казаха й, че ще го получи до четири минути.

— Нали знаеш, че хората тук се тревожат, когато идва полиция? — каза Денвър, след като Балард свали радиостанцията.

— Знам — каза тя. — Не искаме да създаваме проблеми. Ще зависи от Бесния понеделник обаче.

Беше извадила малко тактическо фенерче от жабката на колата. Задната част беше от тежка стомана и тя почука с нея на вратата на кемпера. Отстъпи на безопасно разстояние, два метра назад и две крачки вляво. Забеляза, че на вратата няма дръжка, а през две дупки е прекарана стоманена верига. Кемперът се заключваше по този начин и когато си вътре, и когато те няма.

Никой не отговори отвътре, не се чу и някой да се раздвижва.

— Някой май се е заключил — отбеляза Балард.

— Да, вътре е — отвърна Денвър.

Балард почука по-силно. Звукът отекна в бетона горе и се чу доста по-силно от шума на шосето.

— Ей, Бесен! — извика Денвър. — Излез за малко.

В далечината се появи полицейска кола и продължи бавно по „Хелиотроп“. Балард присветна с фенера си към нея. Патрулката дойде и спря до кемпера. Слязоха двете униформени жени от инструктажа. Херера водеше, партньорката й беше Дайсън.

— Балард, какво имаме тук? — попита Херера.