Майкл Коннелли - Късното шоу

— Наташа, ще погледнеш ли?

Балард се изправи и се отдръпна, за да направи място. Посочи очертанията.

— Какво е това? — попита Балард.

— Кое? Синината ли? — учуди се Наташа.

— Има очертания. Виждаш ли ги?

— Ъ-ъ… да, може би. Имаш предвид тези кръгове?

— Именно. Искам да ги снимам.

Балард извади телефона си и отново се приближи, след като Наташа се отдръпна. Докато правеше снимките, си спомни билбордовете, които виждаше из целия град и на които имаше впечатляващи фотографии с професионално качество, направени с айфон. Снимките, които тя правеше сега, никога нямаше да се появят на билборд.

— Това от оръжие ли е? — попита Наташа. — Имал е някакви пръстени, когато го е ударил?

Балард продължи да снима, първо със светкавица, после без.

— Нещо такова.

Отиде от другата страна на леглото, за да огледа синините от лявата страна на торса. Там лилавите петна бяха с още по-тъмен цвят, но не се виждаше нищо, което да напомня за думата „ЗЛО“. Даваше си сметка, че по-тъмният цвят означава по-силна травма, а разликата между синините от двете страни означаваше, че дясната ръка на нападателя е по-силната. Опита да си спомни дали по време на срещата им и пробното кормуване Томас Трент бе направил нещо, което да показва, че е левак. Беше ясно, че пръстите на дясната му ръка са разранени. После си спомни, че бе записал телефона й с дясната си ръка.

Балард снима и лявата част на торса, за да документира размера на травмите.

— Можеш да я завиеш, Наташа — каза тя. — Засега приключих.

Докато закопчаваше престилката, Наташа попита:

— Видя, че е мъж, нали?

— Биологично е мъж — каза Балард. — Обаче предпочита да живее като жена. Мога да го приема.

— О… — отвърна Наташа.

— Знаеш ли дали го е посещавал някой? Има ли семейство?

— Не знам такова нещо.

— Ще я прехвърлят ли някъде?

— Не знам. Сигурно.

Презвитерианска болница „Холивуд“ беше частна. Ако не бъдеха открити близки на Рамона или застраховка, тя скоро щеше да бъде прехвърлена в общинска болница, където нивото на грижите нямаше да е като тук.

Балард благодари на Наташа и си тръгна.

След като излезе от болницата, отиде до един квартал под естакада на магистрала 101. Рамона Рамон нямаше шофьорска книжка на сегашното си или на рожденото си име, а единственият адрес, с който разполагаше Балард, беше „Хелиотроп Драйв“. Това беше адресът, записан в картончетата за обиск в папката на „Порок“, и адресът, който беше дала при последния й арест.

Балард смяташе, че най-вероятно е фалшив, не защото в Холивуд няма улица, наречена „Хелиотроп“, а защото от детството си в Хавай знаеше някои неща за цветята и растенията. Често работеше с родителите си в доматените ферми и развъдниците за цветя по планинските склонове на Мауи. Хелиотропът цъфти с пурпурни или сини цветове и е известен с това, че насочва цветчетата си към слънцето. Балард смяташе, че това е някаква метафора, че може би Рамона Рамон е харесала това име на улица, защото отговаря на желанието й да се промени и да следва хода на слънцето.

Сега, докато шофираше към магистралата, видя, че адресът отговаря на място с редица стари кемпери и каравани, паркирани един до друг под естакадата. Това беше един от многото къмпинги за бездомници, а отвъд редицата очукани превозни средства се виждаха разпънати палатки и навеси от син брезент и други материали, в мизерно заграждение под естакадата.

Балард спря колата и слезе.

Имаше представа за социалната структура на препълнените лагери за бездомници в града. Както общината, така и полицията често ставаха обект на критики и съдебни дела от страна на защитници на гражданските права за лошо справяне при срещите с бездомните хора и техните общности. Това бе довело до въвеждане на курсове за обучение за придобиване на специфична към проблема чувствителност и нещо, което в края на краищата се равняваше на политика на вдигнатите ръце. От тези курсове Балард беше научила, че лагерите на бездомниците се развиват до голяма степен като всеки друг град и се нуждаят от социална и управленска йерархия, които да предоставят услуги като сигурност, вземане на решения и управление на отпадъците. В много от тях имаше лица, които играеха ролята на кметове, шерифи и съдии. Така че когато влезе в лагера на „Хелиоторп“, Балард реши да потърси шерифа.

Ако не се броеше непрекъснатият грохот от магистралата горе, всичко в лагера беше тихо и спокойно. Минаваше полунощ, ставаше хладно, а обитателите се свиваха в дрипите си и се готвеха за поредната нощ сред произвола на стихиите, зад стени от найлон или, ако имат късмет, зад алуминиевата черупка на някой кемпер.