Майкл Коннелли - Късното шоу

— Пази! — каза Балард.

Лола сведе леко глава. Балард вдигна петнайсеткилограмовата дъска и я занесе до водата. Уви каишката около десния си глезен, слепи краищата от велкро, за да я задържат на място, после избута дъската във водата.

Тежеше само шейсет килограма и можеше да стъпи на дъската, без да я преобърне. Изтласка се с четири удара на греблото, колкото да мине през ниските вълни край брега, после се плъзна гладко през остатъците от сутрешната мъгла. Веднъж погледна назад към кучето, макар да знаеше, че не е нужно да го прави. Лола бе клекнала пред десния ъгъл на палатката. Нямаше да помръдне оттам, докато Балард не се върне.

Балард бе започнала да излиза в морето със съп-сърфа скоро след като я прехвърлиха в нощната смяна. Беше израснала със сърфирането по бреговете на Западен Мауи, между Уаилея и Лихайна, и бе пътувала с баща си чак до Фиджи и Австралия, а и другаде, но това бе останало назад, след като реши да прави кариера в силите на закона.

Една вечер в началото ги извикаха заради грабеж в частен дом на някаква улица на хълмовете над „Дохени Драйв“. Семейство се бе прибрало у дома след вечеря в града и бе заварило входната врата на къщата си, струваща пет милиона, разбита, а всичко вътре обърнато наопаки. Най-напред бяха пристигнали патрулиращите полицаи, но понеже пострадалите се оказаха „ценени“ съграждани, шефът на участъка изпрати на място Балард и Дженкинс. Искаше детективите да започнат работа незабавно, заедно с екипа криминолози.

Малко след като пристигнаха Дженкинс се зае да огледа мястото на проникването заедно с екипа, а Балард влезе в къщата заедно с домакинята, за да определят какво точно е било откраднато. От спалнята влязоха в стая гардероб. Беше скрита зад огледала от пода до тавана и затова патрулните полицаи, влезли първи в къщата, не я бяха забелязали. На пода на гардеробната беше проснато кожено палто, в което имаше купчина бижута и три чифта обувки с високи токчета и червени подметки, които, Балард знаеше, струваха повече от хиляда долара единия.

Тогава си даде сметка, че крадецът може все още да е в къщата. Точно в този момент престъпникът изскочи иззад ред окачени на закачалки дрехи и я събори на пода. Домакинята се дръпна, залепи гръб за покритата с огледала стена в гардеробната и замръзна, докато Балард се бореше с мъж, който беше може би петдесет килограма по-тежък от нея.

Мъжът грабна една от обувките с червени подметки и замахна, за да забие токчето в окото й. Тя успя да задържи ръката му, но й беше ясно, че няма да удържи натиска дълго. Успя да извика на Дженкинс, когато върхът на токчето беше почти до лицето й. Успя да извърне глава в последния момент, а токчето одраска кожата й и пусна кръв. Онзи вдигна обувката, за да замахне пак, но неочаквано Дженкинс го удари отзад по тила с една бронзова статуетка, която бе грабнал от спалнята. Нападателят се свлече върху Балард в безсъзнание. Статуетката се счупи на две.

Оказа се, че нападателят е синът на домакините, шизофреник, който изчезнал преди години от дома си и всички смятали, че живее по улиците на Санта Моника. Балард приключи с четири шева на бузата в болницата „Сидърс-Синай“, а Дженкинс и отделът бяха съдени от семейството и сина им за употреба на прекомерна сила и повреждане на скъпо произведение на изкуството. Общината се споразумя за сумата от четвърт милион долара, а Балард се върна към сърфа, за да засили мускулите в горната част на тялото си и да прогони от мислите си спомена за насоченото към окото й токче.

Небето стана сиво и слънцето се плъзна зад облаците. Водата притъмня и стана непроницаемо синя. Балард обичаше да потапя веслото странично и да гледа как прорязва тънка линия във водната повърхност, докато белият му връх не изчезне в тъмнина. След това го завърташе и правеше пълно загребване, при което едва оставяше следа по водата. Така гребеше почти безшумно.

Направи голям кръг, който я отведе поне на триста метра от брега. През няколко минути поглеждаше към палатката си на пясъка, но никой не я приближаваше и кучето беше спокойно. Дори от това разстояние виждаше кой е спасителят на поста, стотина метра надолу по плажа. Арън Хейз й беше любимец. Той беше нещо като резервен вариант за Лола. Беше сигурна, че той ще наглежда нещата й и вероятно по-късно ще отиде при нея. Докато работеше с веслото, умът й не преставаше да се рее и тя си спомни конфронтацията с Частин в стаята на детективите. Не беше доволна от себе си. Беше чакала две години, за да му каже, каквото му каза, но моментът и мястото не бяха удачни. Беше твърде погълната от мисълта за предателството му, за да си спомни кое е най-важното за момента — смъртта на петима души, сред които и Синтия Хадел.