Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Томаш се върна в хола и остана неподвижен до вратата.

— Какво казахте, моля?

— Мартиньо прибра документи и в сейфа. Искате ли да ги видите?

— Тези документи от същото проучване ли са?

— Да.

— Разбира се, че искам да ги видя — потвърди Томаш заинтригуван.

Мадалена прекоси хола и го отведе в спалнята. Леглото беше неоправено, имаше гърне на пода, разхвърляни дрехи върху плетен камъшен стол и се долавяше неприятна миризма на кисело.

— Не знам — каза тя, — но Мартиньо ми каза, че е последното доказателство.

— Последното доказателство? Доказателство за какво?

— Е, това не знам. Каквото и да е, очевидно е свързано с неговото изследване.

С растящо нетърпение Томаш видя как отваря вратата на гардероба и една масивна метална кутия. Беше сейфът.

— Прибрал е документи в сейфа, така ли?

— Само най-важните. Един ден ми каза: „Мадалена, тук е доказателството за онова, което открих. Когато видят това, ще останат с отворена уста“. За Мартиньо това тук беше толкова ценно, че дори смени кода на ключалката.

Томаш се приближи и разгледа сейфа. Беше вграден в гардероба и имаше десет цифри на заключващия механизъм.

— И какъв е кодът? — попита той, едва сдържайки възбудата си.

Мадалена извади лист хартия от нощното шкафче и му го подаде.

— Ето го.

Томаш отгърна листа, беше бял лист, формат А4, на който имаше написани десет групи от букви и цифри, разположени н две колонки:

Q U О E L Е

L A E F T A

D O C О P 5

U A С U Е 4

T N E D N 5

— Това ли е шифърът за сейфа? — учуди се Томаш. — Но тук виждам букви, а сейфът има само цифри…

— Да — съгласи се Мадалена. — Но на всяка буква отговаря определена цифра. Например а е единица, б е двойка, с е три и така нататък. Разбирате ли?

— Разбирам. — Посочи цифрите в дясната колонка. — А тези цифри? Те в букви ли се обръщат?

Жената се вгледа в листа.

— А, това вече не знам — призна тя. — Моят съпруг не ми е обяснил.

Томаш преписа нетърпеливо кода на сейфа в бележника си. После реши да пробва и да обърне буквите в цифри, като запази трите постоянни цифри от кода. Привърши и се взря в резултата:

17 21 15 5 12 5

12 1 5 6 20 1

4 15 3 15 16 5

21 1 3 21 5 4

20 14 5 4 14 5

Набра цифрите на сейфа, което му се стори доста мудна процедура. Когато привърши, изчака един момент. Вратата си стоеше затворена. Нямаше нищо чудно в това, кодът сигурно беше по-сложен от обикновеното преобръщане на букви в цифри. Погледна Мадалена и сви рамене.

— По-трудно е, отколкото изглежда — заключи той. — Ще взема документите вкъщи, за да им направя ксерокопия и утре ще ви върна всичко. — Посочи към листа А4. — Когато разбера какво означава този ребус, ще дойда отново и ако нямате нищо против, ще отворим сейфа и ще видим какво има вътре. Съгласна ли сте?

ОТПРАВИ СЕ ВЕДНАГА КЪМ КСЕРОКОПИРНИЯ ЦЕНТЪР В „АПОЛО 70“, близо до факултета, и остави там картонената кутия с документите на професор Тошкано. Успокоиха го, че всичко ще бъде готово навреме, и се разбраха да мине късно следващата сутрин.

Тази вечер Томаш беше особено внимателен към жена си и дъщеря си. Обсипа ги с целувки, ласки и любовни обяснения, толкова беше разнежен, че ги изненада; но още по-изненадан беше самият той, защото не подозираше, че може да бъде толкова мил. Помисли си, че навярно се дължи на чувството за вина, че подсъзнателно се стреми да ги обезщети заради изневярата си с Лена; но така или иначе, за пореден път се увери, че връзката му с Лена го правеше по-добър съпруг и по-добър баща.

Конщанса беше сменила цветята във вазите. Сега беше избрала зюмбюли, които изпълваха малкия апартамент с бялата си ангелска еуфория; цветчетата с цвят на слонова кост изникваха отвсякъде, преплетени и гъсти, надничайки от стъклените вази. След вечерята, докато жена му слагаше Маргарида да спи, Томаш отиде до хола да разучи записките, които беше взел от дома на професор Тошкано. Конщанса се върна малко след това и седна до мъжа си. Томаш вдигна очи, погали обсипаните ѝ с лунички страни и се усмихна.

— Заспа ли вече?

— Като ангелче.

— Как мина денят?

— Нормално. Преподавах, после ходих да взема Маргарида и отидохме да се поразходим малко.

— Къде ходихте?

— В Парка на поетите, до търговския център. Учих я да кара колело.

— И?

Конщанса се разсмя.

— Пълен провал. Пада почти веднага, нищо не може да се направи. По някое време се разсърди и каза: „По дяволите тая щу’отия“, и подкара една триколка за четиригодишни деца.

— Наистина ли го направи?