Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Опита се да прочете адреса отново, но сянката върху хартията беше непрогледна. Пристъпи отново към входа, където имаше достатъчно светлина, за да види записаното; освен това си припомни указанията, че домът на професор Тошкано се намира на партера. Огледа се по коридора и откри две врати. Опипа стената, за да намери звънеца, но не откри нищо. Долепи ухо до студеното дърво на първата врата и се ослуша; не чу нищо. Зад втората врата обаче долови някакво движение. Почука на вратата. Чу нещо да се влачи, някой се приближаваше. Вратата се отвори, опъвайки метална верига; възрастна жена с посивяла разрошена коса, облякла син пеньоар върху бежова пижама, надникна през пролуката с въпросително изражение.

— Кажете, моля?

Имаше слаб, треперлив и плах глас.

— Добро утро. Вие ли сте госпожа Тошкано?

— Да, аз съм. Какво желаете?

— Идвам… ммм… като представител на Нов лисабонски университет.

Млъкна за момент, очаквайки, че това ще се окаже достатъчно. Но черните очи на жената останаха вперени в него, явно Томаш не беше произнесъл „Сезам, отвори се“.

— Да?

— Във връзка с проучванията на съпруга ви.

— Съпругът ми почина.

— Знам, уважаема госпожо. Моите съболезнования. — Поколеба се смутено. — Аз… ммм… аз идвам тъкмо за да довърша проучването на вашия съпруг.

Жената присви очи с недоверие.

— Кой сте вие?

— Аз съм професор Томаш Нороня от Катедрата по история към Нов лисабонски университет. Помолиха ме да довърша научната работа на професор Тошкано. Ходих до Лисабонския университет и ми дадоха този адрес.

— Защо искате да довършите изследването?

— Защото е много важно. Това е последната научна работа на съпруга ви. — Реши, че беше намерил силен аргумент и стана по-уверен, по-убедителен. — Вижте, животът на един човек е неговият труд. Съпругът ви вече не е жив, но ние сме длъжни да дадем живот на труда му. Би било жалко, ако този труд не излезе на бял свят, не мислите ли?

Жената смръщи вежди замислено.

— И как смятате да дадете живот на труда му?

— Като го публикувам, разбира се. Така ще получи подобаващо признание. Но това естествено би било възможно само ако успея да възстановя проучването на съпруга ви.

Старицата остана замислена.

— Вие не сте от фондацията, нали?

Томаш преглътна сухо и усети капчиците ледена пот, които избиха по челото му.

— Каква фондация? — попита той.

— Американска.

— Аз съм от Нов лисабонски университет, госпожо — каза той, избягвайки прекия отговор. — Португалец съм, както виждате.

Жената изглеждаше доволна от отговора. Махна веригата и отвори вратата, като го покани да влезе.

— Искате ли чай? — попита тя, докато го водеше към хола.

— Не, благодаря, закусих преди малко.

Холът изглеждаше старомоден и запуснат. Тапети на цветчета и резбовани фризове красяха тази част на дома; виждаха се картини по стените, портрети на хора със сурови лица, идилични пейзажи и древни кораби; хлътнали вехти кресла стояха около малък телевизор; от другата страна на хола, на бюфета от буково дърво, бяха изложени черно-бели семейни снимки в бронзови рамки. Из къщата миришеше на мухъл. Блещукащи прашинки, уловени от лъч светлина, танцуваха във въздуха близо до прозореца; приличаха на миниатюрни светулки, светли точици в бавен танц, ефирни и флуоресцентни, носещи се из застоялия въздух в хола.

— Извинете ме за безпорядъка.

— Моля ви, госпожо. — Огледа се наоколо. Наистина всичко изглеждаше занемарено; беше мръсно, виждаха се петна по пердетата и креслата и слой прах по мебелите. — Всичко е наред, не се притеснявайте.

— Откакто Мартиньо почина, нямам сили да подреждам.

Томаш си припомни името на професора. Мартиньо Вашконселош Тошкано.

— Такъв е животът, госпожо. Какво да се прави?

— Така е — съгласи се старицата примирено. Изглеждаше възпитана жена, макар и доста сломена.

— Дните ни са преброени. Докато усетим, и всичко свършва.

— Така си е. — Направи широк жест с ръка, сочейки наоколо. — Знаете ли, тази сграда е била построена от дядото на мъжа ми в началото на века.

— Наистина ли?

— Била е една от най-хубавите сгради в Лисабон. По онова време не е имало строежи като сега, като тези ужасни сгради, които издигнаха наоколо. Не, тогава всичко е било изпипано до съвършенство. На Рогунда имаше прекрасни къщи, беше много красиво.

— Представям си.

— Но времето не прощава. Вижте това. Всичко е старо, гнило, пред разпадане. След някоя и друга година ще съборят къщата, няма да издържи дълго.