— Наистина ли? — промърмори Молиарти, без да е убеден. — Това ли е откритието на професор Тошкано според вас?
— Не се и съмнявам, че оставяйки посланието: Colom, nomina sunt odiosa , Тошкано е искал да каже, че споменаването на името Колом е било неуместно.
— Само това ли?
— Мисля, че има още неща за разгадаване. Както вече споменах, фразата Nomina sunt odiosa се употребява в контекста в смисъл, че не трябва лекомислено да се споменават имена на хора, когато става въпрос за срамни обстоятелства или важни дела. Струва ми се, че професор Тошкано намеква за връзка между Колом и някакъв факт от голямо значение.
— Откриването на Америка.
— Но ние вече знаем за тази връзка, Нелсън. Допускам, че Тошкано е имал предвид друго нещо, което не е общоизвестно.
— Какво?
— Ако знаех, драги, вече щях да съм ви казал, нали?
Американецът се размърда на пейката неспокойно.
— Знаете ли, Том — подхвана той, — това няма нищо общо с откриването на Бразилия.
— Очевидно.
— Тогава защо професор Тошкано си е губил времето с Колумб?
— Колом.
— Whatever 100 100 „Без значение“ (англ.). — Б. р.
. Защо е пилял наши пари за това изследване?
— Не знам. — Томаш положи лявата си длан на гърдите. — Не виждам никаква връзка между тези проучвания на професор Тошкано и откриването на Бразилия. Което поставя пред нас един конкретен въпрос. Струва ли си да продължавам с това изследване? Защото, каквото и да е открил Тошкано, явно не можем да го публикуваме до 22 април, тъй като няма връзка с честването на годишнината от пътуването на Педро Алвареш Кабрал. — Погледна Молиарти в очите. — Искате ли да продължа проучването?
Американецът въобще не се поколеба.
— Разбира се — потвърди той. — Фондацията ще иска да разбере за какво са били харчени парите ѝ през цялото това време.
— Което ни отвежда до втория въпрос. Няма какво повече да проучвам.
— Как така? Ами документите и записките на професор Тошкано?
— Какви документи, какви записки? Прегледал съм всичко, което открих в Бразилия.
— Но той е проучвал много неща в Европа.
— Е, това е друго. Къде е ходил?
— В Националната библиотека и Торе ду Томбо 101 101 Национален архив в Португалия; името идва от кулата в крепостта Свети Георги, където от 1378 до 1755 г. са били съхранявани архивни документи. — Б. пр.
в Лисабон. После пътува в Испания и Италия.
— Какво е търсил?
— Никога не е споменавал.
Томаш остана замислен и зарея поглед из изящните сводове, опасващи вътрешния двор.
— Хм — прошепна. — Къде са записките му?
— Предполагам, че са в дома му, при жена му.
— Искали ли сте ѝ тези документи? Те имат огромно значение за проучването.
Молиарти поклати глава.
— Не.
— Не сте ли? — учуди се Томаш. — Защо?
Лицето на американеца потръпна в нервна гримаса.
— Знаете ли, неясните увъртания на професор Тошкано създаваха огромно напрежение между нас. Непрекъснато спорехме, защото искахме периодични отчети за работата му, а той отказваше да ги прави. Естествено това напрежение се предаде и на жена му, с която отношенията също се усложниха.
Томаш се разсмя.
— С други думи, тя не иска да ви види.
Молиарти въздъхна недоволно.
— Точно така.
— Какво ще правим в такъв случай?
— Ще отидете вие.
— Аз?
— Разбира се. Тя не ви познава. Не знае, че работите за фондацията.
— Съжалявам, Нелсън, но не мога да го направя. Искате да отида в дома на покойника и да излъжа вдовицата.
— Каква е алтернативата?
— Не знам. Говорете с нея, изяснете нещата, разберете се.
— Не е толкова лесно. Отношенията между нас са стигнали дотам, че няма връщане назад. Ще трябва вие да отидете.
— Не мога, Нелсън.
Молиарти го изгледа сурово, очите му бяха придобили неумолимо изражение; вече не беше онзи симпатичен и добродушен американец, а хладнокръвен бизнесмен.
— Том, ние ви плащаме две хиляди долара на седмица и ви предлагаме възнаграждение от половин милион долара, ако успеете да възстановите секретното проучване на професор Тошкано. Искате ли тези пари, или не?
Томаш се поколеба, поразен от ледения му тон.
— Разбира се, че ги искам.
— Тогава тръгвай и вземи от оная fucking 102 102 „Гадна, шибана“ (англ.). — Б. р.
вдовица всичко, което има — изръмжа Молиарти. — Разбрахме ли се?
Томаш бе преодолял първоначалния шок от рязката промяна в настроението на събеседника си и почувства как негодуванието му напира отвътре, препускайки неудържимо през стомаха му. Обзе го желание да стане и да си тръгне. Нямаше да допусне да му говорят с такъв тон. Алена червенина изби по лицето му, той стана от пейката, движен от едва сдържан гняв; видя мраморната плоча на гроба на Фернандо Песоа и се запъти към паметника, търсейки отдушник и спасение. Стиховете на Рикардо Реиш бяха вдълбани в камъка:
Читать дальше