Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

— Още не мога да преценя. — Опита от супата. — Пристигнах едва вчера, при това в края на деня. Но всичко, което видях досега, ми харесва. Имам чувството, че съм в тропическа Португалия.

— Добро определение. Тропическа Португалия.

Томаш задържа за момент лъжицата със супа.

— Господин посланик, извинете за въпроса, но след като сте посланик, защо сте на поста консул?

— Знаете ли, Рио де Жанейро е специално място. — Сниши глас, за да добави: — Консулството в Рио е по-добро от посолството в столицата Бразилия, разбирате ме, нали?

— Да, разбирам. — Гостът запази заинтригуваното си изражение. — Но защо?

— Защото Рио де Жанейро е много по-приятно място от Бразилия, изгубена сред пущинаците.

— Ааа — възкликна Томас. — Но вие вече сте били посланик…

— Разбира се. В Багдад, Луанда, Бейрут. Бил съм навсякъде, където е имало сложна обстановка, скромно и всеотдайно служейки на нацията.

Приключиха със супата и сервитьорът отнесе чиниите. Върна се след малко с димящ поднос с печено свинско филе, което сервира с ориз, грах и печени картофи; после напълни чашите с вода и вино „Алентежу“.

— Господин посланик, позволете ми да ви благодаря за любезността да ме поканите тук.

— О, за Бога! Няма за какво да ми благодарите. Ще ми бъде приятно, ако мога да ви помогна в мисията ви. — Минаха на печеното. — Всъщност след като ми се обадихте от Ню Йорк, получих инструкции от министерството в Лисабон да ви предоставя всичко, от което имате нужда. Научните изследвания, свързани с честването на петстотингодишнината от откриването на Бразилия, имат стратегическо значение за развитието на двустранните отношения. Ето защо, повярвайте ми, не ви правя никаква услуга, просто си изпълнявам задълженията.

— Благодаря ви, все пак. — Подвоуми се. — Успяхте ли да получите информацията, за която стана дума по телефона?

— Да — кимна посланикът, докато преглъщаше парченце месо. — Смъртта на професор Тошкано ни причини големи главоболия тук, в консулството. Не можете да си представите с какви проблеми се сблъскахме при пренасянето на тленните останки в Португалия. — Въздъхна. — Господи! Трябваше да минем през разпити в полицията, проблеми с моргата и един куп разрешения, печати и бюрократични усложнения. После пък се появиха проблеми с авиокомпанията… С една дума, филм на ужасите, не е за разправяне. — Погледна към културния аташе. — Всъщност Лоренсо пое основната тежест, нали Лоренсо?

— Не ми припомняйте, господин посланик.

— Що се отнася до информацията, за която ме помолихте, прегледахме книжата на професор Тошкано и открихме, че е правил проучвания предимно в Националната библиотека и по-малко в Португалската кралска библиотека.

— Къде е това?

— В центъра на града. — Отпи глътка вино. — Ммм, това червено вино наистина е божествено! — възкликна той, като вдигна чаша срещу светлината и се взря в тъмния еликсир. Погледна Томаш. — Но навярно няма да откриете кой знае какво. Професор Тошкано пристигна тук едва три седмици преди да се спомине.

— Да, сигурно не е прегледал много нещо.

— Не е имал време, клетият.

Томаш се прокашля.

— Господин посланик, споменахте, че сте преглеждали книжата на професор Тошкано…

— Хммм.

— Вече сте ги изпратили в Лисабон, предполагам.

— Разбира се.

Културният аташе се намеси в разговора.

— Не точно — каза направо Лоренсо де Мело.

— Как така? — изненада се консулът.

— Имаше проблем с дипломатическата поща и книжата на професор Тошкано още са тук. Заминават утре.

— Така ли? — възкликна посланик Алваро Сампайо. Хвърли поглед към Томаш. — Ами вижте, излиза, че книжата са още тук.

— Мога ли да ги видя?

— Книжата ли? Разбира се. — Втренчи поглед в аташето. — Лоренсо, би ли ги донесъл, ако обичаш?

Аташето стана и изчезна през вратата.

— Как е печеното? — попита консулът, сочейки чинията на госта.

— Прекрасно — похвали го Томаш. — А идеята да сложите сладки картофи е просто страхотна.

— Нали?

Лоренсо де Мело се върна с чанта в ръката. Седна, отвори я на масата и измъкна свитъци хартия.

— Предимно ксерокопия и бележки — поясни.

Томаш пое книжата и ги заразглежда. Това бяха ксерокопия на стари книги, по вида на печата и шрифтовете прецени, че са от XVI век. Някои от текстовете бяха на италиански, други — на старопортугалски, имаше и няколко на латински. Книгите бяха илюстрирани с изящни цветни миниатюри. Бележките представляваха почти неразгадаеми драсканици, нахвърляни набързо; успя да разчете някои думи като „Кантино“, „Пинсон“ и „Кабрал“, които му бяха достатъчни, за да разбере, че в бележките на професора става дума за откриването на Бразилия.