Жозе Родригеш душ Сантуш - Kodeks 632

Влезе в едно кафене в търговския център и си поръча сандвич. Огледа се наоколо и забеляза промените; масите бяха различни, но мястото си беше все същото; ето там, до онзи прозорец, с изглед към гарата отстреща, двамата бяха закусвали през един от първите следобеди, когато бяха започнали да излизат заедно; Томаш си спомняше връхлетелите ги чувства, споделени по време на разговора, и изпитаната върховна наслада; в онзи слънчев следобед те бяха говорили за семействата си, за брата на Конщанса, луд по мотори, за мечтите й да стане велика художничка и да излага картините си в Tate Gallery 262 262 Британски художествен музей. — Б. р. , блянове, които се надяваше един ден да станат действителност.

Томаш привърши препечения сандвич и реши, че трябва да се поразсее. Излезе от кафето, мина през магазина за шоколади и слезе до приземния етаж, упътвайки се към киното. Афишите представяха два филма, които можеше да гледа: Fight Club 263 263 „Боен клуб“ (англ.). — Б. р. с Едуард Нортън и Брад Пит и The Thomas Crown Affair 264 264 „Аферата Томас Краун“ (англ.). — Б. р. c Пиърс Броснан и Рене Русо. В нормални условия би избрал втория, но обзет от меланхолия и самотен, както се чувстваше, реши да избере филма с повече насилие; струваше му се, че филмът може да му помогне да преодолее носталгичното вцепенение, в което беше потънал. Купи си билет и понеже прожекцията започваше след петнадесет минути, тръгна към барчето, за да си похапне нещо сладичко. Барчето беше новост в киното в Каркавелуш. Всъщност беше някогашният „гастроном“, префасониран по модела на модерните шопинги, което още веднъж му напомняше, че времената не са същите и че мястото беше различно. Докато изчакваше реда си на барчето, той изпита тъга по предишното кино, постоянно гъмжащо от народ, с голяма пауза по средата на прожекцията; киното, където с Конщанса ходеха винаги хванати за ръка. Когато му дойде редът, той си поръча сладки пуканки и плати; продавачката му подаде пуканките в малко пликче от рециклирана хартия и Томаш се запъти към киносалона.

Сблъска се с нея на вратата на барчето. Конщанса тъкмо влизаше; изглеждаше свежа, хубава като на двадесет години, само малко по-зряла; носеше бяла рокля с червени и жълти цветя, вталена в кръста, която се разтваряше във весела пола, като онези, които се носеха през петдесетте години. Томаш почувства как сърцето му подскочи и се закова намясто, без да откъсва поглед от нея. Конщанса го забеляза и застана нерешително; двамата стояха неподвижни на входа на бара, като две деца, хванати да вършат нещо нередно.

— Здрасти — каза той най-накрая.

— Здравей, Томаш — отвърна му Конщанса, съвземайки се от първоначалната изненада. Обърна се и докосна един мъж по рамото. — Искам да ти представя моя приятел Карлуш.

В този момент Томаш си даде сметка колко тънка е границата между съня и кошмара, между надеждата и отчаянието, чувствайки се като понесен от вятъра цвят. С усещането, че наблюдава този момент в забавен каданс, сякаш ужасната сцена се разиграваше безкрайно бавно в главата му, погледът му отнесено се премести от красивото, но далечно лице на Конщанса към това на слабия мъж с рядка брада, облечен в костюм и вратовръзка, който придружаваше жена му. Мъжът изгледа Томаш с въпросително изражение, което веднага се вледени, и подаде ръка.

— Приятно ми е — поздрави той, явно неискрено. — Карлуш Роза.

Като автомат, с чувството, че тялото му е нещо отделно от разума, Томаш протегна ръка и поздрави.

— Е, как е? — Беше гласът на Конщанса. — Всичко наред ли е при теб?

Томаш я погледна смутено. Изведнъж се почувства като упоен, зашеметен, сподавил сляпата ярост на сърцето си.

— Да… всичко е наред. А ти как си?

— Чудесно. На кино ли си дошъл?

— Да.

— Какво ще гледаш?

— Fight Club.

— Аха.

Настъпи неловка пауза. Разговорът беше напрегнат, кух, абсурден, какъвто е всеки разговор, предизвикан от неочаквана и нежелана среща. На Томаш страшно му се прииска да изчезне, да се махне оттам.

— Ами ти?

Конщанса погледна към приятеля си.

— Ние дойдохме да гледаме Thomas Crown .

Това ние дойдохме да гледаме беше още един жесток удар, който смаза последните му надежди. Конщанса вече не казваше аз . Казваше ние .

Ние.

Не тя и Томаш. Тя и другият. Ние . Тя и неговият съперник, мъжът, който го беше заменил, мъжът, който му я беше отнел. Ние .

— Ами… аз ще тръгвам — промълви Томаш с едно неловко махване за сбогом.