Айрис Джоансен - Игра със смъртта

Това е налудничаво. Златистото ловджийско куче не беше страшно. Когато премина в режим на работа, бе по-скоро дистанцирано, отколкото плашещо.

— Харесваш я, въпреки че не прие да направи каквото желаеш ли? — попита Джейн.

— Надявам се да промени решението си.

Джейн я изгледа скептично.

И Ив сама не си вярваше.

— Ще й се обадя по-късно.

Междувременно ще се зарови отново в Интернет и ще потърси други възможности.

Имаше усещането, че Сара Патрик никога няма да промени решението си.

Телефонът звънеше, когато Ив влезе в къщата.

— Уговори ли я? — попита Логан веднага щом Ив отговори.

— Проследил си ме.

— Нали искаше охрана за момиченцето?

— Очевидно са ти докладвали при кого съм ходила.

— Сара Патрик. Куче търсач. Умен ход.

— Отказа ми.

— Предложи ли й достатъчно пари?

— Не стигнахме дотам. Щом споменах, че Монти ми трябва за издирване на труп, стана като буца. Заподозря ме във връзка с някой си Мадън, когото очевидно не харесва.

— Искаш ли да ти помогна?

— Не, искам да не се замесваш повече. Щом не склоних Сара, ще намеря друг да свърши работата.

— Но всъщност искаш Сара Патрик.

— Естествено. Тя е най-добрата, пък и живее сама в уединение. Вероятността да ме предаде на полицията е минимална. — И по-сухо добави: — И не понася данъчните, според които не била свястна.

— Явно.

— Не успях да се споразумея с нея, но ще намеря друг, почти толкова добър.

— Да се опитам ли да…

— Не се набърквай, Логан.

След тези думи затвори.

— Няма ли да видим отново Монти? — попита Джейн.

Господи, тонът й бе направо печален.

— Имала ли си някога куче?

Джейн поклати глава.

Ив я съжали. Момиченцето мигом си падна по Монти. Впрочем, кой не би го харесал? Той бе направо пленителен.

— Ще опитам утре отново.

— Щом искаш. Симпатичен е, но всъщност не ме интересува. — Джейн тръгна по коридора. — Ще отида да почета.

Интересуваше я, разбира се. Но отново издигна стените около себе си. Напълно естествена реакция за дете, предавано прекалено често в краткия си живот. Ив не биваше да допусне възможността Джейн да усети топлина и отношението да се пропилее.

Ще се опита да наеме Сара Патрик и Монти. Не успее ли, ще намери друг дресьор с куче, умно и трогателно, колкото Монти.

Едва ли ще се справи.

По дяволите.

Посегна към телефона и набра „Справки“, за да научи номера на странноприемницата „Камълбак“.

Нощта в пустинята бе хладна, а вятърът — остър. Сара го усещаше по лицето си, докато тичаше. Монти припкаше редом с нея, без да я изпреварва. Кръвта във вените й пулсираше, а мускулите на прасците се стягаха и разпускаха при всяка крачка.

Монти започваше да става нетърпелив. Тя направо го долавяше. Няма да я изостави без разрешение, но копнееше да хукне напред.

По средата на могилката стъпките й се забавиха.

Монти я погледна.

Тя се засмя.

— Хайде. Направи ме за посмешище. Хуквай.

Монти полетя.

Тя видя как лунната светлина прокара сребърна диря по златистата му козина, докато той тичаше към върха на възвишението. Красота… Учените смятат кучетата за потомци на вълците, но тя никога не възприемаше Монти като диво животно, освен в моменти като този.

Чакаше я на върха на могилата.

Почти улавяше удовлетворението му.

Слабачка.

— Имам два крака, а не четири. — Спря да си поеме дъх. — А и мисля, че у теб дреме някаква козичка.

Извинения.

Монти се притисна гальовно към нея. Тишина. Вятър. Нощ.

Тя затвори очи и се потопи в тях. Господи, колко прекрасно е всичко.

Монти изръмжа гърлено. Тя отвори очи и го погледна.

— Какво има?

Беше вперил поглед в бунгалото на километри от тях.

— Монти?

Загледа се натам и също видя. Светлини от фарове. Кола приближаваше бунгалото.

Напрегна се. Дали не беше отново Ив Дънкан? Не беше ли безпределно ясна вчера? Но Ив й направи впечатление на изключително упорита жена. Дали пък не е дошла да опита отново?

Изкушаваше се да остане тук горе, да изчака жената да се отегчи и да си отиде.

Монти явно имаше нещо друго наум. Вече се отправяше към пътеката надолу.

— Да съм казала, че тръгваме да слизаме?

Дете.

Монти обожаваше децата и помнеше малкото момиче Джейн.

Добре. Ще се изправи пред Ив Дънкан, ще бъде кратка и ясна и ще я разкара.

Сара се затича по пътеката.

— Изчакай ме, дяволите да те вземат.

Дете…

Колата не беше на Ив Дънкан. Мадън ли е?