Джон Коннолли - Дарк Холоу

Влязохме в мъжката тоалетна. Стъклото на поставения над двете мивки прозорец бе матово, самият той — плъзгащ се надолу. Ослушахме се внимателно, сетне освободихме резетата и прилепили гърбове странично на стената, лекичко го смъкнахме. Изстрели не последваха и след няколко секунди и двамата стъпихме на оградата, а оттам тихо скочихме на земята — на занемарен парцел земя откъм северната страна на участъка. Пак ме заболя, но вече не ми и пукаше. Бях претръпнал, ходех като насън — движеше ме едната инерция и силата на волята. Големокалибрените патрони в джоба на Луис подрънкваха. Хванах го за ръкава и рекох:

— Да знаеш — за всеки случай: старият мъж в къщата на Мийд Пайн е самият Калеб Кайл.

Той се изненада:

— Не думай!

— Изчаквал е Били. Ако нещо ми се случи, моля те, поеми грижата лично.

Той кимна, помисли и изведнъж заговори със странна усмивка:

— Слушай, човече, ти сам ще се погрижиш за него. Още си жив и никога няма да те убият. Аз ли не знам!

Усмихнах му се и се разделихме. Тръгнахме в обход на участъка да заклещим хората на Чели.

Всъщност не помня много ясно какво точно стана, след като с Луис скочихме на земята зад участъка. Знам, че през цялото време съм бил в движение, помня, че треперех и ми бе ужасно студено, но пипнех ли си лицето — то гореше и бе мокро от пот. Пареха и дланите ми. В мен бе даденият ми от Лорна пистолет на Дженингс, който усещах в дланта си някак като чуждо тяло. Съжалявах за загубата на моя „Смит и Уесън“, но това бе положението. С него бях убивал хора и в този процес бях убил и нещо в себе си, но пък той си бе моето оръжие и неговата история през последната година бе огледало на моята собствена. Може би пък бе за добро, че сега той лежеше на дъното на онова езеро?

Пак валеше сняг и всичко бе притихнало под вездесъщите бели парцали. Краката ми потъваха в меката почва покрай стената. Бях тръгнал наляво, Луис — надясно. Пръстите в ботите ми се вкочаниха, почти не ги усещах. Със сетивата си усещах Луис, който дебнешком, като голяма черна котка, вървеше противоположно на мен със страшното си оръжие в ръце.

Стигнах края на стената. На ъгъла на сградата теренът бе скосен, изведнъж падаше с около метър точно по периферията на допиращия се паркинг. Огледах се и не видях никого, слязох на по-ниското и притичах зад един стар форд, но се движех тромаво и забавено и вероятно съм вдигнал повече шум. Сега усетих, че и ръцете ми здраво треперят, затова се присегнах с лявата и хванах китката на дясната, в която бе пистолетът. Болката под мишницата не стихваше. Погледнах към раната — по пуловера пак бе избила прясна кръв.

Появи се и вятър, сякаш напредващата нощ го повика. В очите и устата ми непрестанно влизаха едри снежинки.

Опитах се да различа фигурата на Луис — там, където предполагах, че трябва да е, но видимостта бе много лоша, пък и аз не бях много наред. Клекнах, гадеше ми се и за миг помислих, че ще повърна. Взех шепа сняг, наведох се и си натрих лицето. Не се почувствах по-добре, но движението се оказа съдбоносно — спаси ми живота.

Отляво и над мен се мярна фигура, бе зад една от големите полицейски патрулки. Приведен, ясно зърнах нагазилата в снега елегантна черна обувка и маншетите на черните — също скъпи — панталони, по които се бе налепил сняг. Видях и полите на тъмносиньото връхно палто, разлюлени от вятъра. Изправих се с насочен в двете ръце пистолет, бавно, нагоре, нагоре, нагоре, докато се подадох над покрива на форда и дулото му попадна точно в мишената. Усетила движението, фигурата се обърна и аз дръпнах спусъка. Единичен изстрел и онзи отсреща рухна като в някой филм точно в натрупаната до стената пряспа. И така си остана — присвит, с опряна на гърдите глава, а кръвта му бавно обагри снега в черно.

В същия миг нещо се случи със самия мен. Околният свят съвсем причерня — точно като окървавения сняг отсреща, съзнанието ми се зарея нейде, очите ми излязоха от фокус. Остана нещо само като далечна перспектива със замъглени контури. Докато това сюрреалистично състояние се видоизменяше, ясно почувствах и чух звука на нож, проникващ в човешка плът; и още нещо като разцепващ се под удара на нечия ръка пъпеш. Още веднъж, още веднъж. Дали не стреляше някой или бе нещо друго? Опитах се да се раздвижа и да възстановя зрението си и с върховни усилия обърнах глава към пътя, току над паркинга, където след лек склон започваха дърветата. Там в снега лежеше човек, тялото му бе разпрано от гърдите до корема, главата му бе нещо като кървава пихтия, върху която безучастно и безмълвно се трупаха снежинките. Около него личаха стъпки в снега, дълбоки, ясно очертани. Тръгваха от трупа и се отправяха в посока на града. Всъщност те следваха друг чифт стъпки, видимо неравни, може би оставени от човек, който е куцал и е минал преди известно време. Мифлин. Помежду стъпките личаха тъмни петна. Пак кръв. Реших да тръгна по тях и тогава чух още изстрели. Непогрешимо бумтеше и тежкият роудблокър на Луис.