Джон Коннолли - Дарк Холоу

Вървях на юг. Пет, десет, може би малко повече минути, преди да стигна до края на улица с къщи. На верандата на първата къща стояха мъж и жена, и двамата възрастни, наметнали връхни палта и одеяла. Мъжът бе прегърнал жената през рамото. Стрелба май вече нямаше, но те стояха там и се оглеждаха. Тогава ме забелязаха и бързо се прибраха; мъжът побутна жената — съпруга или може би сестра — пред себе си и бързо затвори вратата, без да сваля очи от мен. Прозорците на околните къщи засвяткаха, тук-таме виждах раздвижени пердета, зад тях загрижени човешки лица. Лица със светлина като ореол около главите. Никой друг не посмя да се покаже навън. Смъртта бе дошла в Дарк Холоу.

Стигнах на пресечка на две улици — „Спринг стрийт“ и „Мейбъри“. Първата, изглежда, водеше към центъра на градеца, краят на втората тънеше в мрак, а двойните следи вървяха по нея, макар че някъде по средата се разделяха — неравните стъпки продължаваха напред и се губеха в сенките, а другите водеха на северозапад, през празното място между два имота. Предположих, че Мифлин се е скрил на удобно място, за да следи кой ще го последва, а преследвачът се е досетил за плана му и е тръгнал в обход. Затова свих на юг и тръгнах зад къщите, докато стигнах до горичка, току на ръба на големия древен лес. Тук се спрях.

Стори ми се, че недалеч от мен, под последния уличен фенер, виждам нещо като в мъгла, то се мярна за секунда и веднага изчезна. Движението бе рязко, неочаквано, като на изплашен човек. Мярна ми се и лице — първо отляво, сетне отдясно и зад едно дърво се подаде фигура. Беше Мифлин, все така с увиснала на превръзка ръка. Промъкнах се напред, бях отлично прикрит в дълбоки сенки, а шумът от стъпките ми се губеше в пресния сняг. Сега вече ясно забелязах, че от пръстите му капе кръв, а в краката му има цяла локва. Приближих още повече и той внезапно се извърна — този път чу стъпките ми, колкото и да внимавах. Очите му се разшириха, в здравата му ръка блесна нож. Прострелях го в дясното рамо и изстрелът го завъртя; той падна на гръб с извити под себе си крака и високо изстена. Пристъпих напред с насочен пистолет. Мифлин примигна и се взря в мен — сега светлината идваше откъм гърба ми и го заслепяваше.

— Оооо, ти ли си! — изсъска и се опита да стане, но не му стигна силата.

Надигна глава и сетне отново безсилно я отпусна в снега. Вгледах се в палтото му — отпред личеше дълга диагонална резка, а през нея матово лъщеше нещо червено.

— Кой ти направи това? — попитах тихо.

Мифлин се опита да се изсмее, но се задави и от устата му бликна кръв. Зъбите му почервеняха.

— Един дъртак — прошепна той. — Един шибан старец… появи се изневиделица, рязна ме, сетне гътна Конторно преди още да сме разбрали какво става, мамка му. Аз побягнах, да му… побягнах. Конторно, той… да му…

Опита се да ми покаже нещо с глава. Мисля, че кимна към края на улицата.

— Той е там… ей там и ни гледа. Гледа ни. Сигурен съм…

„Мейбъри“ бе пуста, нямаше жива душа наоколо. Но мисля, че беше прав. И аз имах чувството, че някой ни наблюдава от мрака, дебне от сенките, затаил дъх, изчакващ. Усещането бе съвсем осезаемо.

— Скоро ще дойдат хора, ще намерим лекар — обещах аз.

Макар че не знаех какво се е случило в участъка. Дали там нещата не се бяха влошили? Слава Богу, че си имам Луис — ако съм жив, то се дължи единствено и само на него.

Мифлин яростно завъртя глава.

— Вече не ми трябва лекар. Късно е — изскърца със зъби. — Хайде, бе, шибано копеле, какво чакаш? Довърши ме!

— Не — отказах тихо. — Стига кръв.

Но той не пожела да приеме отказ. Бръкна в пазвата и аз автоматично — без да мисля — дръпнах спусъка. Ръката му падна встрани — празна. Какво очаквах да извади, след като преди малко се бе опитал да се защити с нож?

Когато вдигнах глава, нещо проблясна в мрака насред улицата и веднага изчезна.

Тръгнах към полицейския участък. Вече наближавах, когато иззад един ъгъл изскочи едра фигура. Завъртях се с насочен пистолет, но веднага чух глас:

— Птицо, аз съм!

Беше Луис, прегърнал тежкото оръжие като заспало дете, по лицето му имаше кръв, на лявото рамо палтото висеше разпрано.

— Скъсана ти е дрешката — рекох. — Отворил си му на шивача работа.

— Беше й последен сезон — отвърна той. — Носил съм я достатъчно, няма да мъкна парцали като някой бродяга, я!

Пристъпи към мен, вгледа се в лицето ми и загрижено каза:

— Не ми изглеждаш добре.

— Ама ти не си ли чул? Гръмнаха ме — опитах се да се пошегувам.