Джон Коннолли - Дарк Холоу

Минах покрай тях и се спрях пред килиите. Едната бе празна, а в другата с притисната между ръцете глава на стол седеше Били Пърдю. Дрехите му бяха ужасно мръсни, ботушите — зацапани с кал. Имаше отчаяния, обречен вид на подгонено и заловено в капан животно. Тананикаше си нещо като уплашено до смърт дете, което се опитва да изключи околния свят. Изобщо не поисках от Дженингс разрешение да говоря с него. Трябваха ми отговори, и то незабавно. А той бе единственият, който можеше да ми ги даде.

— Били! — викнах остро.

Той извърна глава към мен.

— Сам се прецаках, нали — рече тъпо и пак затананика същата мелодия.

— Не съм много сигурен, Били. Но трябва да ми кажеш за онзи човек, когото си видял. Стария. Опиши ми го.

— Паркър, незабавно се разкарай от арестувания — бе гласът на Дженингс.

Не му обърнах внимание.

— Чуваш ли ме, Били?

Сега Пърдю се клатеше напред и назад на стола, все така притиснал глава с ръце, и все така тананикаше.

— Чувам те — рече след малко и присви очи, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Ама ми е мъчно да си спомня. Аз почти не го видях. Абе… стар беше.

— Напрегни се, Били. Нисък ли беше? Или висок?

Тананикането секна и Били ме погледна.

— Висок. Почти колкото мен може би.

— Слаб? Набит или дебел?

— Строен. Към слаб, ама жилав, нали разбираш? — отвърна Били и се изправи.

— Каква му беше косата?

— Мамка му, ква коса, бе, човече… — и пак затананика, а след малко и запя.

— „Красиви и нежни девойки… внимавайте с ухажорите.“

Изведнъж разпознах песента — бе „Красиви девойки“, само че Били видимо не знаеше точните думи. Навремето стана хит в изпълнение на Джийн Кларк и Карла Олсън, макар че беше доста по-стара. Досетих се къде я бях чувал неотдавна: тананикаше си я Мийд Пейн, когато си тръгвах, а аз се питах откъде ли я знам тази песен.

— Били, ти отби ли се при Мийд Пейн?

— Не познавам никакъв Мийд Пейн — отвърна той.

Хванах се за решетките на килията и ги раздрусах.

— Били, много е важно! Сигурен съм, че беше тръгнал за неговата къща. Нищо лошо няма да му сториш, ако признаеш, че си ходил при него, чуваш ли?

Сега Пърдю ме изгледа и въздъхна.

— Не можах да се отбия. Прибраха ме преди да стигна до града.

Заговорих тихо и ясно, като се опитвах в гласа ми да не прозвучи заплаха или напрежение:

— Тогава къде си чувал тази песен?

— Коя песен?

— „Красиви девойки“ — същата, дето си я тананикаш.

— Не помня.

— Опитай се да си спомниш!

Той прокара пръсти през косата си, сякаш не знаеше какво да си прави ръцете, сетне седна и пак се залюля напред-назад. Изведнъж изтърси:

— Онзи дъртият, когото видях пред дома на Рита, си я пееше. Същата песен. Тихо, под нос, на себе си я пееше. Оттогава не ми излиза от главата, пустата му песен.

И се разплака.

Нещо ме стегна за гърлото.

— Били, опиши ми Мийд Пейн!

— Какво? — озадачи се той.

Зад мен Дженингс викна отново:

— Паркър, предупреждавам те за последен път. Разкарай се от арестувания!

Чух стъпките му зад гърба си, а в същия миг Били се изправи и посочи висяща на стената фотография.

— Ето го Мийд, ей там — на снимката.

Тръгнах към нея, като избутах от пътя си Дженингс. Снимката бе в рамка, закачена над бюрото на дежурния в преддверието на участъка. Подобна бях виждал в ресторантчето. Само че там бяха снимани двама, а тук — трима. По средата бе младеж в униформа на морски пехотинец, с лявата ръка прегърнал Ренд Дженингс, с другата възрастен мъж, който гордо се усмихваше на камерата. На малък надпис отдолу пишеше: „Полицай Даниел Пейн, 1967–1991 г.‍“

Ренд Дженингс. Даниел Пейн. Мийд Пейн. Само че възрастният на снимката бе нисък, не повече от метър и шейсет, приведен и с кротки очи. Корона от бяла коса се виеше около плешивото му теме, по което се виждаха петна от пигментация на кожата. Лицето му бе осеяно с бръчки.

Не, това не бе човекът, с когото разговарях пред къщата на Пейн.

И бавно, бавно нещата се раздвижиха в съзнанието ми.

Тук всеки си има куче. Мийд Пейн го споменаваше в писмото до Били, но по време на краткото си посещение не бях зърнал никакво куче. Помислих си за онзи мъж, когото Елза Шнайдер бе видяла да се катери по водосточната тръба. Стар човек едва ли ще може да направи това усилие, но млад — защо не? Изведнъж думите на Рейчъл за Джудит Мънди прозвучаха в главата ми. Че вероятно е била използвана за разплод.

Да роди дете. Момче.

Пред очите ми изникнаха бързите и ловки ръце на Сол Ман. Тази карта, онази карта… Дама купа ли искате? Ето ви я! Или чашките със зарчетата. Колко ще хвърля ли? И така нататък. Никакво усилие да се прибере петарка или десетарка от някой балък. Но никога насила, никога с увещания и нахалство. Сол знаеше: баламите сами ще му дойдат.