Джон Коннолли - Дарк Холоу

На предната врата разкрачен стоеше Луис и държеше огромен „Итака Маг–10 Роудблокър“ в ръце, с гумения откатен приклад все още опрян на рамо.

— Това момче го пое много лошо — рече той. — Тежък калибър има това оръжие.

Отвън и откъм задния двор долетяха изстрели и шум от форсиране на двигател. Някой здраво натискаше газта. Хукнахме през кухнята към задната врата. Застанал на стълбите с „Глок“ 9 мм в ръка, Ейнджъл сви рамене.

— Избяга, грозното му копеле с копеле. Видях го чак когато беше вече в колата.

— Мифлин — рекох уморено.

Луис се сепна:

— Ама този изрод как е оцелял? Нали лично го метнах в морето?

— Тоя трябва да е безсмъртен!? — не по-малко се удиви и Ейнджъл. — Следващия път ще го качим на ракета и ще го изстреляме в космоса.

Чак сега усетих, че целият треперя. Бях фактически гол, само с превръзката, а бинтът бе вече подгизнал от кръв. В главата ми нещо болезнено туптеше, ушите ми още шумяха и свиреха от изстрелите. Луис бързо изхлузи връхното си палто и внимателно го намести на раменете ми.

— Знаеш ли, Птицо — обади се Ейнджъл и загрижено поклати глава, — крайно време е да поумнееш и да станеш малко по-внимателен. Иначе някой ден просто ей така…

Отзад някой се прокашля. Подскочихме и тримата с оръжието в ръка, но бе само Лорна. Пристъпих към нея и сложих ръка на рамото й. Влязохме в къщата.

Тя зиморничаво сви рамене и като внимателно избягваше да гледа към труповете, попита:

— Е, сега какво ще правите?

— Веднага се връщаме в Дарк Холоу. Били Пърдю ми е нужен жив.

— Ами Ренд?

— Ща направя каквото мога. Ти по-добре му се обади още сега и му обясни какво е ставало тук.

— Вече опитах, но телефонът не работи. Вероятно са прерязали жиците, преди да влязат.

— Иди до най-близката съседска къща и се обади оттам. С малко късмет ние ще стигнем в Дарк Холоу почти веднага след това.

Изведнъж се сетих, че онези бандити може да са прекъснали магистралния кабел, което значеше, че и самият Дарк Холоу е без телефони.

Време бе да потегляме, но Лорна рече:

— Почакай малко, моля те.

Качи се по стълбите и след малко се върна с дебела вълнена риза, пуловер и яке. Носеше и кутия патрони 38-и калибър. Помогна ми да облека дрехите и леко ме докосна по ръката.

— Пази се, Птицо.

— И ти също.

Отвън Ейнджъл запали двигателя. Луис бе седнал отпред. Наместих се внимателно на задната седалка и потеглихме. С мъка обърнах глава, за да махна на Лорна, която седеше в двора и гледаше след нас. Не мръдна оттам, докато не свихме на първия завой.

Пътищата бяха съвсем пусти, тишината — пълна, ако не смятаме тихото пърпорене на двигателя и почти недоловимите за ухото ласки на снежинките по предното стъкло. Болката отдясно не ме напускаше; по едно време стана така остра, че затворих очи и може би за известно време съм изгубил представа за времето. Пъхнах ръка под якето, опипах мястото — бе мокро, течеше и надолу. Кръв имаше и по панталоните и седалката на колата. Усетих, че Луис загрижено се взира в огледалото за задно виждане. Вдигнах ръка, усмихнах му се успокоително — тук съм, исках да му кажа, но устните не ме послушаха. Може би щях да бъда по-убедителен, ако ръката ми не бе почервеняла от кръвта.

Стигнахме паркинга на полицейския участък. Най-отпред стояха две готови за излизане патрулни коли. Зад тях бе паркиран стар „Транс-Ам“, модел 74-а година, чийто двигател вероятно само магьосник можеше да запали, а и два други доста отрупани със сняг автомобила. Встрани имаше и тойота, видимо наета в Бангор, ако се съди по номера й. Нито следа от Тони Чели и хората му.

Влязохме през главния вход. Реслър бе клекнал зад бюрото си и замислено оглеждаше телефонната розетка. До него стоеше млад полицай в униформа, когото не познавах. Встрани, точно срещу двете килии на участъка, бе застанал самият Дженингс, а на стол до съседното бюро бе седнал Уолтър Коул. И двамата ме изгледаха с изненада — все пак не бях в най-добрата си форма. Дори самият аз се притеснявах за себе си.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — сопна се Дженингс и стресна Реслър, който се изправи и загрижено ни изгледа и тримата.

Никак не му харесаха оръжията, които носехме, и ръката му неволно тръгна към кобура. Сетне се спря, защото очите му уловиха повече детайли от моя външен вид — като например кръвта по дрехите и раните по лицето.

— Какво им има на телефоните? — попитах вместо отговор.

— Не работят — отвърна Реслър. — Всички връзки са прекъснати. Вероятно е от времето.