Джон Коннолли - Дарк Холоу

— Загасете фенерите! Загасете ги!

Отново зачатка автомат и няколко куршума свирнаха наблизо. Нямаше как — навлязох във водата, като внимавах да държа пистолета високо. Не беше дълбоко. Тук валеше съвсем слабо, виждах поне на около 300–400 метра напред — над водата се подаваха върховете на скали. Но това не значеше нищо. Може би навътре ставаше по-дълбоко? Бях навлязъл на около двадесетина метра във водата и се движех по диагонал към отсрещния бряг, когато загубих почва под краката си и потънах. Успях да се върна на повърхността, но тогава наново включен фенер ме освети, мина вляво и веднага се върна, за да ме задържи в лъча си. Пак поех въздух колкото мога и се гмурнах тъкмо когато куршумите заваляха върху ми. Те пляскаха във водата наоколо, а аз потъвах ли, потъвах в черната тъма и мислех, че ей сега дробовете ми ще се пръснат. Ставаше все по-студено, така мразовито, че усещането бе като при изгаряне.

Изведнъж нещо ме парна и дръпна силно някъде под мишницата и дясната ми ръка се скова, а вцепенеността постепенно полази и по гръдния кош отдясно, за да мутира в огненочервена болка, която сякаш пробождаше цялото ми тяло. Загърчих се като налапала стръв риба, усещах как топлата кръв струи в ледената вода. Отворих уста в агония, безценният въздух забълбука на мехури към повърхността, изпуснах пистолета. Обзе ме дива паника, заритах с крака и полетях нагоре. В последния миг с голяма мъка успях да се удържа да не изляза на повърхността със силно пляскане. Поех си въздух, като държах устата над водната повърхност и леко ритах, за да се задържа в това положение. Лошото бе, че вече не усещах добре и краката си, вцепенението започваше от пръстите им, по същия начин го усещах и в ръцете. Раната болеше, но може би не така, както би боляла извън водата. На брега зад мен се движеха фигури, но светеше само един фенер. Слава Богу! — не ме забелязваха. Изчакваха да се появя и внимаваха да не се превърнат в добре осветени мишени. Като че имах оръжие… Напълних дробовете с въздух и с едната ръка — колкото можех — тихичко заплувах към най-близкия бряг. Не стъпих на дъното чак докато не го напипах с ранената ръка. Бях стигнал крайбрежни плитчини. Полупотопен, потърсих удобно място да изляза на брега. С мъка се влачех, спирах да почивам. Изведнъж автоматът затрещя отново, проехтяха и единични изстрели. Но стреляха напосоки. Събрах цялата си воля и се повлякох към по-плътния мрак отпред — там, където тъмнееше гората.

Отдясно забелязах пролом в брега. През него по обли камъни течеше вода — ясно, че това бе реката, която започва тук и минава през Дарк Холоу. Можех да продължа по брега и да изляза в горите, но падна ли изнемощял сред дърветата, загубя ли посоката — стопроцентово ме чака бялата смърт. Защото никой не знаеше, че съм точно тук, освен хората на Чели. А те самите намерят ли ме, няма защо да се боя от измръзване. Затова тръгнах по реката. С мъка се изкатерих по камъните на речното начало и малко по малко се придвижих, докато околните дървета ме прикриха съвсем. Сега болката бе по-силна; с всяко движение сякаш ме пробождаха десетки ножове. На места бе хлъзгаво, но с усилие на волята напредвах. По едно време лъчът от фенера на моите преследвачи се плъзна по пролома и се задържа там, аз за щастие вече бях на брега. Снеговалежът затихваше, вятърът — също. Наоколо всичко бе бяло. Щом нагазих в преспите, болката ме жегна още по-силно. Опрях се на едно дърво и се опитах да преценя състоянието си. Якето ми бе пробито вдясно отзад и отпред, ризата и пуловерът — също. Някъде при десетото ребро откъм гърба напипах малка входна рана, изходната бе отпред — горе-долу на същата височина. Болката бе нетърпима, но раната бе плитка и къса — не повече от няколко сантиметра. Кръвта мокреше пръстите ми и капеше по снега и това би трябвало да ми подскаже нещо, но аз бях уплашен и в шок, съответно недостатъчно внимателен. Наведох се с много пъшкане и усилия; събрах две шепи сняг, които някак поставих върху раните и продължих напред. Спъвах се, залитах, но вървях все по рекичката, за да не се загубя. Зъбите ми тракаха, не можех да ги спра — целият бях мокър. Кожата ми гореше от ледената вода, беше ми лошо и ми се виеше свят.

Така съм вървял — не знам колко дълго. Помня, че спирах да почивам, опрян на някое дърво. По едно време ми се мярнаха светлини. Спрях се в опит да ги фокусирам. Отдясно и отпред имаше къща, да, къща, слава Богу! На може би стотина метра. Чувах течаща вода, мярна ми се стоманеният скелет на мостче и се досетих къде се намирам.