Джон Коннолли - Дарк Холоу

Известно време се колебал, сетне понасъбрал смелост и се затичал. След близо миля път стигнал до поляна току до тресавище с черна, застояла вода и повалени, мъртви дървета. Там вече имало голяма яма — явно изкопана отпреди; меката, прясна пръст изхвърлена наоколо на купчини. Мъжът скосил ръба на дупката от едната страна и сетне забутал колата по създадения наклон. Голям ще да е бил този трап — за да побере цялата кола. Сетне онзи се покатерил на покрива й и лопатата му заиграла. Пръстта тихо тропала по метала, минутите течели. Според Барли високият работил по-малко от час, отъпквал пръстта, тихо сумтял и не спрял нито за миг, а самият Джон Барли през цялото време завиждал за нечовешката сила, която онзи видимо възрастен човек притежавал. Така или иначе снегът скоро щял да затрупа всички следи, а преспите да прикрият неравностите.

Тъкмо когато високият оглеждал свършената работа, отдалеч отекнал кучешки лай и скритият над поляната Барли разбрал, че Джес вероятно се е освободил от импровизирания намордник. Мъжът се ослушал, запокитил с все сила лопатата в тресавището и тръгнал по посока на лая.

Но Барли го изпреварил. Познавал гората отлично, бил и доста над поляната. Промъкнал се безшумно по стари сърнени пътеки и стигнал до кучето, което с все сила се дърпало от въжето. Отново завил кърпата около муцуната му и този път я стегнал много здраво. Сетне взел кучето на ръце и хукнал към дома си по известни само на него тайни просеки. Само веднъж се спрял, за да се ослуша — сторило му се, че долавя стъпки зад себе си, но може би само така му се било причуло. Влязъл в къщата, заредил пушката с най-едрите сачми и седнал на един стол зад заключената врата. Така седял до изгрев-слънце, сетне си легнал и заспал тежък, неспокоен сън с кошмари, в които някой хвърлял пръст с лопати в устата му.

— Защо не си казал на никого за видяното? — попитах го аз.

Честно казано, не знаех дали да му вярвам или не. От къде на къде да съм сигурен, че казва истината и за себе си, а и за другия, та макар и описанието да прилича на Калеб Кайл. Но когато се взрях в очите му, не забелязах никаква следа от лукавство, престореност или нещо друго. Съзрях само страха на един старец. Страх от отмъщението на онзи страшен човек, страх от смъртта. Сега кучето лежеше кротко в краката му, успокоено от тона на разговора и от поведението ми. Кучетата усещат всичко.

— Как да кажа? Не искам неприятности, страх ме е — отвърна ми Барли. — Като мина малко време, се върнах да потърся момичето, а и за ботушите. Още в началото забелязах, че са скъпи.

Пък и искал да е сигурен — дали не е бълнувал. Съзнаваше, че е доста стар, понякога му се привиждали разни неща. Оказало се, че е видял всичко както си е, макар че от момичето нямало и следа, не открил и кръв наоколо в гората. Изровил колата откъм багажника, взел ботушите и раницата; мислел да ги запази, може би да ги отнесе в полицията, но…

Изчаках търпеливо.

— … значи, седим вечерта същия ден с Джес ей тук и изведнъж той се разтрепери и заскимтя. Дори не се опита да лае, само се тресе горкичкият и гледа ей натам…

Барли посочи с пръст към място, където се събираха клоните на два клена.

— Ей там стоеше някой и ни гледаше. Не мърда, не говори, нищо не прави, само ни гледа. Веднага разбрах, че е същият човек, истински дявол, ти казвам. Усещах го с тялото си, всичко наоколо притихна. Мина малко време, той просто се стопи в мрака и повече не съм го виждал.

— И зная защо дойде. За да ме предупреди. Може би не знае какво точно съм видял, но съм сигурен, че отида ли в полицията, ще се върне и ще ме убие. Знам го. После се появи ти и започна да задаваш въпроси и вече бях повече от сигурен, че трябва да се отърва от ботушите.

Продал ги заедно с рапичката на Стъки и бил доволен от полученото. Дрехите от раницата изгорил.

— Този човек, същият — виждал ли си го преди?

Барли поклати глава.

— Не, никога. Не е от нашите места, иначе щях да го позная. Не биваше да идваш тук, господине. Сега той вече знае… ще дойде и ще ме убие. Може и теб да убие.

Беше се навел към мен и ме гледаше тъжно в очите, а в гласа му долових примирение.

Огледах се. Нощта падаше, сенките между дърветата се сгъстяваха. Небето бе тъмно, без звезди; луната се къташе зад дебели облаци. Знаех прогнозите — отново сняг, поне тридесетина сантиметра още идната седмица. Внезапно ме обзе силно безпокойство. Защо ли си бях оставил колата чак долу на пътя? Трябваше да мина през целия този мрак, за да стигна до нея.