Джон Коннолли - Дарк Холоу

— Кажи ми истината — рекох тихо. — Откъде си взел ботушите? Отървал си се от тях веднага след като говорихме миналия път. Искам да зная защо.

Той примигна няколко пъти, въздъхна и преглътна. Прехапа устни и дълго ги дъвка. Накрая взе решение.

— Взех ги от трупа на момчето. Изрових го, свалих му ботушите, сетне пак го покрих с пръст — изломоти Барли и сви рамене. — Взех му и раницата. Той и така вече няма нужда от тях.

С мъка се въздържах да не го прасна с пистолета по проклетата мутра.

— А момичето?

Онзи разтърси глава като кон, който се опитва да прогони мухите.

— Не съм ги убил аз — рече и очите му се навлажниха. — Честна дума! Не съм такъв човек. Аз само ботушите…

Тръпки ме полазиха и чак ми стана лошо. Представих си дома на Лий и Уолтър, десетките вечери, прекарани там, малката Елън тича към вратата, на която стоя аз… Не исках, ме можех да стана носител на ужасната вест, И отново се усъмних: този човек, тази граблива хиена едва ли е Калеб Кайл.

— Къде е тя?

Барли сега нервно галеше кучето, ръката му описваше все едно и също движение — от главата чак до задницата.

— Зная само къде е момчето. Момичето… хм… съвсем не зная къде може да е то.

Под слабата светлина, която идеше от прозореца, лицето му мътно жълтееше и придобиваше нездрав, охтичав вид. Очите му влажнееха, зениците се бяха превърнали в мънички черни точици. Целият трепереше, причината видимо бе страх, който постепенно се засилваше. Отпуснах ръката с пистолета и казах:

— Не бой се, нищо няма да ти направя.

Старецът поклати глава и каза няколко думи, от които косата по темето ми настръхна:

— Господине, аз не се страхувам от теб…

Сетне започна да разказва. Зърнал ги близо до рекичката Литъл Брайър. Момичето и момчето — всъщност младеж и девойка — били в колата отпред, отзад седяла фигура, била в сянка. Той и кучето се връщали от лов за зайци. Колата спряла на тесния път, от двигателя идвал шум като от каменотрошачка. Вече се смрачавало, макар че не било съвсем тъмно, но фаровете били запалени. Той се намирал на горската пътечка, точно над пътя. Видял ги ясно, когато двамата слезли, момчето вдигнало капака на мотора. Момичето било в сини джинси и светлочервен анорак, а момчето — с черно кожено яке, което било разкопчано въпреки студа, и високи, скъпи ботуши.

Момчето огледало двигателя с помощта на фенерче, поклатило глава и казало нещо на момичето, но той не бил достатъчно близо, че да чуе думите. Сетне момчето високо изругало — той добре чул ругатнята.

Задната врата се отворила и излязъл третият пътник. Бил висок, а нещо подсказвало на Джон Барли, че е и стар, по-стар и от него самия. Тръпки го побили при вида на онзи мъж, но и досега не може да обясни защо, както не разбира защо и кучето подвило опашка и заскимтяло. Мъжът долу застинал, извърнал глава и се взрял в околната гора, за да разбере откъде идва неочакваният шум. Барли клекнал и прегърнал псето, потупал го по главата и му зашепнал, за да го успокои. Кучето разбрало и притихнало, но цялото треперело, а ноздрите му непрестанно се разширявали и свивали. То имало извънредно, силно обоняние и явно подушвало нещо, което го влудявало от ужас. Но най-лошото било, че този животински страх се предавал и на господаря му.

Долу високият се навел към шофьорския прозорец и светлините угаснали.

— Хей, какво правите? — обадил се младежът. — Фаровете изгаснаха…

Той насочил фенерчето към мъжа и осветил лицето му, а последният тръгнал към него. В ръка държал нещо.

— Хей — рекъл младежът и закрил с тяло девойката. — Не правете това. Защо…

Онзи замахнал с ножа и фенерчето палнало. Младежът залитнал и Барли го чул да вика:

— Бягай, Елън, бягай…

Сетне Барли видял как високият му налетял като тъмен облак и ръката с ножа заиграла ужасяващ танц — нагоре и надолу, под страшния мокър, съскащ звук на разрязвана плът и трошени кости.

След малко този мъж, този демон скочил и хукнал след момичето, а то се чувало нейде в гората, където залитало и с мъка се придвижвало сред гъстите храсти. Не стигнало далеч. Барли чул писък, сетне шум като от тежък удар и всичко притихнало. Кучето до него отново изскимтяло, звукът напомнил на Барли човешки стон.

След известно време високата фигура се задала от гората, но сама. Мъжът натоварил трупа на младежа в багажника на колата, сетне отворил шофьорската врата и бавно, но сигурно забутал колата по черния път към Регид Лейк.

Барли вързал кучето за едно дърво, завързал носната си кърпа около муцуната му като намордник, успокоил го както само той си знаел. Сетне тръгнал по шума на гумите, които трополели по неравния път, но нарочно поизостанал — да не го усети онзи страшен човек.