Джон Коннолли - Дарк Холоу

Тя отлепи бузата си от моята и потърси устните ми. Почувствах възбуда. Ръцете ми трепереха не само от близостта й, а и от закъснялата реакция след препускането в гората по дирите на Стрич и гледката на поляната. Колко лесно би било… можех да се възползвам от мига, да пресъздам, макар и мимолетно, онези красиви спомени от младостта.

Целунах я леко по слепоочието и станах.

— Съжалявам — рекох и тръгнах към прозореца.

Чух я да отваря вратата на банята, сетне и звука на течаща вода. За кратка частица се бях превърнал в онзи наивен младеж отпреди толкова години, изгарящ от желание да притежава нещо, върху което няма никакво право. Но този младеж вече не съществуваше, а с него си бяха отишли и изгарящите чувства към Лорна. Отвън снегът валеше и се натрупваше като пластове във времето; те сякаш зариваха под себе си миналото с красивата белота на неизразени, неизползвани възможности.

Вратата на банята се отвори. Извърнах се и тя застана гола пред мен.

Дълго я гледах, преди да кажа нещо.

— Мисля, че си забравила нещо в банята — рекох колкото се може по-непринудено и не помръднах от място.

— Не ме ли искаш? — прошепна тя.

— Не мога, Лорна. Дори и да поискам, то няма да бъде истинско и не съм сигурен, че мога да се справя с последиците.

— Лъжеш — не е това причината — наведе глава тя и сълзите отново потекоха по бузите й. — Вече съм стара… не съм същата, каквато ме помниш, нали?

Имаше известна истина в думите й. Не беше онази Лорна, която обичах преди години. Леки гънки се бяха образували по бедрата и ханша й, а и малко коремче. Гърдите й не бяха предишните — твърди и предизвикателно стърчащи напред, плътта по ръцете й не бе така стегната. По краката тук-таме личаха и вените — разширени от възрастта. По лицето се виеха фини бръчки, особено около устата и очите.

Годините наистина я бяха променили, но тя си беше все така хубава. Дори ми се струваше, че възрастта бе придала на женствеността й някакво зряло излъчване, която я правеше още по-сексапилна от преди. Крехката красота на младостта бе отстъпила пред тежките северни зими и брачните несгоди, но пък се бе превърнала в друг вид хубост, зад която се криеше сила. А тази сила създаваше достойнство и спокойствие. Гледахме се право в очите и мисля, че тя прочете мислите ми. Аз пък усетих, че вътрешно тя не се е променила; в сърцето си Лорна бе същата жена, която бях обичал и към която все още бях привързан.

— Ти си все така хубава — казах на глас.

Тя ме наблюдаваше внимателно и сега отново усетих съмнението в нея: дали не се опитвам да я измамя и отпратя с евтини, любезни лъжи? Продължихме да се гледаме така още известно време и тя разбра, че казвам истината. Сетне затвори очи. Стори ми се, че тя потрепна в себе си, но не можех да бъда сигурен дали е болка или удоволствие.

Изведнъж покри лице с ръце и възкликна:

— Получи се ужасно неудобно.

— И за мен — отвърнах тихо.

Тя се извърна рязко и влезе в банята. Когато излезе, тръгна право към вратата. Настигнах я преди да е докоснала дръжката и я хванах за лакътя. Тя се обърна, сложи ръце на раменете ми и рече:

— Не зная, Птицо… просто не знам какво да кажа.

Сетне отвори и се плъзна навън в сутрешната светлина.

Поспах малко, взех душ и се облякох. Погледнах календара на ръчния часовник и остра болка ме преряза през стомаха. Свих се на кълбо, свлякох се на пода и заплаках тихо, като дете, притиснал ръце към гърдите, разтърсван от продължаващите пристъпи на истинска агония. Бях загубил представа за времето — заради тази дяволска гонитба по следите на Калеб Кайл, срещата с Рейчъл и смъртта на Стрич.

Датата бе 11 декември. Само един ден ми оставаше до годишнината.

Чак в три часа следобед успях да се съвзема и да стигна до ресторантчето, за да похапна нещо и да пия едно кафе. Непрекъснато мислех за най-милите ми същества и за онзи изгарящ ме гняв, който бях насочил против целия свят. Заради това, че бе допуснал смъртта да ми отнеме съпругата и дъщерята. И отново, и отново се питах дали дълбоко срасналите с мен болка и мъка ще ми позволят да започна отново и да протегна ръце към нов живот.

Но Рейчъл ми бе нужна. Исках я с цялото си същество и силата на това желание ме стъписваше. Почувствал го бях особено силно, когато се разделяхме на площада пред Харвард, когато слушах гласа й и наблюдавах движенията на ръцете й. Колко пъти бяхме правили любов, преди да се разделим? Два пъти ли? Май че да. И въпреки всичко в нея бях намерил невероятно спокойствие — мир и упование, които ми бяха отказвани прекалено дълго време.