Джон Коннолли - Дарк Холоу

Питах се дали няма да й се случи нещо, а и на мен, ако нашата връзка се развие. Дали няма да й навлека нещастие? Нали всъщност бях нещо като лунатик, преследван от призрака на покойната си съпруга. Бях я оплаквал дълго, още я оплаквах и страдах за нея. Изпитвах угризения заради влечението си към Рейчъл. Не беше ли предателство спрямо паметта на Сюзън да желая да започна нов живот? Беше ли, или не беше? Прекалено много чувства бушуваха в мен и в съзнанието ми през последните 12 месеца, прекалено много мисли, спомени за действия в името на мъстта и опити за разплата. Чувствах се като изстискан и празен; бях жестоко измъчван от образи, които изскачаха неканени в сънищата ми, стенеха в миговете ми на пробуждане, бъркаха реалното с нереалното. В кръчмата бях зърнал Доналд Пърдю. Съвсем ясно, абсолютно, кристално и реално. Също както бях видял голата Лорна пред мен, агонизиращия Стрич на клона.

Исках и трябваше да започна отново, но не знаех как. Усещах обаче, че бавно, но сигурно и непрекъснато се приближавам към ръба на пропастта. Трябваше да се спра и да се хвана за нещо, преди да съм се сринал в нея.

Излязох от ресторанта и хванах пътя за Грийнвил. Познатият ми мъркюри бе паркиран под короните на две дървета на гърба на мотела. Така не се виждаше от пътя. По моя преценка Ренд не би тръгнал да издирва Ейнджъл и Луис, поне не и докато разполага с мен. Но пък нямаше никаква вреда в това да се вземат нужните мерки. Вратата на номер шести се открехна, надникна Ейнджъл и ми махна с ръка.

— Я гледай, Казанова пристигна — ухилен рече той.

Луис лежеше по гръб на едното легло и четеше новия брой на „Таймс“.

— Вярно бе, същият — измери ме и той с очи. — Ще вземеш да се прочуеш като Майкъл Дъглас… и после да те пишат по списанията, а, Птицо?

— Пристигна точно когато тръгвахме — обясни ми Ейнджъл. — Изглеждаше съвсем превъртяла и настоя да влезе и да те чака. Нямаше как да не я пуснем, нали разбираш?

Седна до Луис и продължи:

— Хайде сега разказвай! Онова ченге, полицейският началник, сигурно ти се е израдвал страшно? Не ти ли каза: „Виж кво, сега, по-добре ти да чукаш жена ми, защото тя тебе повече те харесва!“ Пък и не можеш да му откажеш, току ти се ядосал още повече, а? Ескимоско гостоприемство, знаеш. Ти и без това в този град си особено любим гостенин, нали? Любим като смърдящ на лятна жега мъртвец, като хлебарка на бяла възглавница, ха-ха.

— Не съм спал с нея — рекох уморено.

Те обаче продължиха да се бъзикат.

— Ама тя не ти ли се сложи? Хайде сега, Птицо, недей да лъжеш!

— Абе, човече, ти не си ли чувал за жена в нужда, а? Къде са ти джентълменските чувства? — това бе Луис.

— Слушай, Птицо, може да е пресилено, ама май ще ти повярвам. Тя е вирнала краката, а ти си се дърпал, нали? Ти си бил истински светец, бе, дявол те взел! — провокираше ме Ейнджъл.

— Слушай, Ейнджъл. Хайде да прекратим този разговор, а? Моля те.

Седнах на другото легло и обгърнах главата си с ръце. Въздъхнах дълбоко и затворих очи. Когато ги отворих, Ейнджъл загрижено се бе надвесил над мен. Кимнах, за да му покажа, че всичко е наред. Прескочих до банята и си наплисках лицето със студена вода. Сетне се върнах при тях, пак седнах и продължих:

— Що се отнася до полицейския началник — още не ме е изгонил от града. Защото съм свидетел и същевременно заподозрян във връзка с убийството на неизвестен, разбирай още неразпознат, мъж в горите на Мейн. Нареди да съм му подръка, готов за по-нататъшни разпити. Изпусна се, че съдебният лекар още не е излязъл с официален доклад, но иначе е на мнение, че земемерът Шут е бил жестоко бит, преди да го убият. Ако съдим по белезите на китките, изглежда, убиецът го е закачил на някое дърво и го е измъчвал там. Като се имат предвид и двете убийства, нищо чудно още утре в Дарк Холоу да цъфнат сума ти журналисти, а и още ченгета.

— Луис се обади на някои хора и поразпита този-онзи — информира ме Ейнджъл. — Научи, че Ал Зи и няколко момчета — наемници от Палермо — пристигнали снощи със самолета в Бангор. Изглежда, че на Чели му изтича времето.

Значи, нещата се движат по-бързо, отколкото предполагах. Иде часът на разплатата. Почти го усещах във въздуха. Отидох до вратата, за да огледам терена — магазините до „Индия Хил“, информационната служба и празния паркинг. Луис стана и се приближи до мен.

— Ти снощи в кръчмата извика името на онова момченце — убитото — малко преди да видиш Стрич — тихо рече той.

— Вярно… видях нещо, но дори не съм сигурен какво ли е било — потвърдих и отворих вратата.