Джон Коннолли - Дарк Холоу

— Виждаш ли го? — изревах колкото можех.

Вече нямаше защо да шепнем. Бях полуседнал с насочен напред в двете ръце пистолет, опрял гръб в голям смърч. Устата ми бълваше бели кълбета пара на тласъци. От последното усилие бях силно загрял. По пръстите и дланите усещах ожулени места, кожата ми гореше, претъркана. Преди Луис да отговори, нещо белезникаво изскочи от група храсти пред мен и пръстът ми инстинктивно натисна спусъка. Но фигурата светкавично потъна в мрака.

— Луис! На около девет метра североизточно от теб и бяга… — извиках отново.

Луис бе вече на крак и в действие. Скочих и аз. На снежния фон добре различавах тъмната му фигура. Като се ориентирах по шума, долитащ от посоката на бягащия Стрич, изпратих няколко куршума в тъмата. Онзи не отвърна на огъня. Настъпи относителна тишина. Нарушаваше я Луис, който тичаше вдясно от мен — между дърветата — на не повече от три метра, но зад мен.

И ето пак! Отново вляво — но този път доста по-напред — същите стъпки. Някой се движеше бързо и със сигурни крачки в посоката, където би трябвало да е Стрич.

Заковах се на място и замръзнах.

— Птицо? — обади се Луис.

Вдигнах ръка в знак да спре и пази тишина. Сетне посочих с пръст в онази посока. Той разбра и занемя. Изминаха близо тридесетина секунди и нищо… Никакъв шум, нито стъпки, нито шумоленето на падащ от дърветата сняг. Чувах тупането на собственото си сърце и шума на кръвта в слепоочията.

Сетне два изстрела изтрещяха един след друг, долетя шум от нещо като борба. Тръгнахме напред с Луис, ужким внимателно, после затичахме с протегнати пред нас ръце, за да се пазим от удрящите ни клони, но и без да прибираме оръжието. След малко излязохме от гората и неочаквано се натъкнахме на Стрич.

Бе посред малка, огряна от слабата сребриста лунна светлина и покрита със скали поляна, с гръб към нас, опрял ръце на самотен висок смърч. Краката му почти не докосваха земята. Нещо дебело, червено се подаваше от гърба на кафеникавия му мушамен шлифер; то мътно и мазно лъщеше на оскъдния светлик. Когато приближихме, тялото помръдна, ръцете му се опитваха да го отблъснат от дървесния ствол и да го освободят от пречупения, остър в края клон, на който бе набит. От устата му шурна струйка кръв, усилията му видимо отслабнаха, Стрич силно изстена. При звука на стъпките ни извърна глава и ни изгледа със замъглени и пълни с болка очи, а месестите устни се разтвориха още повече над скърцащите зъби. Опита се да каже нещо, не успя, от раните по главата течеше кръв, белезникавото лице бе сякаш цялото нарязано на алени ивици.

Бяхме почти до него, когато го разтърси силен гърч, той извика високо, а ръцете му увиснаха, главата падна напред, челото се удари в дървесната кора.

Това бе последният миг на Стрич и преди още той да бе изтекъл, ние с Луис вече зорко оглеждахме дърветата по периферията на поляната, взирахме се в мрака зад тях. Безуспешно. Но знаехме: някъде там, невидим за нас, някой ни наблюдава, изпълнен с удовлетворение и доволен от извършеното, може би радостен, че вижда и нас.

Седях в стаичката клетка на Ренд Дженингс в полицейския участък на Дарк Холоу и наблюдавах валящия отвън сняг. Бе ранна утрин, още не се бе съвсем съмнало. Дженингс седеше срещу мен, опрял глава на ръце, и ме гледаше сурово. Погледнах го и аз — стори ми се напълнял още повече, под брадичката му се бе насъбрала доста лой. Зад мен стоеше Реслър, а отвън шетаха униформените — повечето от тях бяха временни служители и сега бяха събрани предвид случая. Мотаеха се напред-назад и се блъскаха един в друг като мравки с объркана сигнална система.

— Казвай кой беше — тежко рече Дженингс.

— Вече ти казах.

— Кажи пак!

— Наричат го Стрич. Наемник, работи по поръчка — убийства, мъчения, каквото кажеш.

— И защо ще напада някаква си келнерка от Дарк Холоу, Мейн, а?

— Не зная.

Това си беше лъжа, но кажех ли му, че се е опитвал да отмъсти за смъртта на партньора си, Дженингс щеше започне да разпитва кой е партньорът, кога е убит и каква роля имам аз в цялата работа. Дори и една малка част от истината да му кажех, незабавно отивах в някоя тукашна килия.

— Питай го за чернилката — подсказа Реслър.

Неволно настръхнах, мускулите на врата и гърба ми се стегнаха. А онзи зад мен добави ехидно:

— Ти май имаш проблем, а, баровец? Не търпиш думи като чернилка или негро, сигурно защото онзи ти е приятел, а?

Дълбоко поех дъх и успях да потисна гнева си.