Джон Коннолли - Дарк Холоу

Поръчахме си сандвичи и пържени картофки. Донесоха ни ги в пластмасови чинийки, по чието дъно вече се бе насъбрала доста мазнина. Помирисах храната и си представих как ми се увеличават нивата на холестерина, а артериите ми се втвърдяват. Ейнджъл и Луис поръчаха бира, аз — бутилка минерална вода.

Съставът направи почивка и хората хукнаха към бара и тоалетните. Отпивах от водата и се мъчех да различа лица в тълпата. Не забелязвах Ренд Дженингс или съпругата му. Във всеки случай така май бе по-добре.

— Именно сега трябва да сме при къщата на онзи тип Пейн — рече Луис. — Защото ако Били дойде, то ще бъде точно по такова време…

— Там сега е ужасен студ, а видимостта извънредно слаба — възразих аз. — Каква ще е ползата от подобно наблюдение? Правим каквото можем, Луис.

Казах тези думи, но имах чувството, че нещата ми се изплъзват. А може би така си беше още от мига, когато взех от Били петстотинте долара, без да настоявам да разбера откъде би могъл да ги има. В същото време бях почти сигурен, че Били Пърдю рано или късно ще дойде в Дарк Холоу.

Вярно бе и друго: той винаги може да ни избяга, да се укрие някъде с помощта на Пейн и по-късно да се опита да пресече канадската граница. Но пък евентуалното му пристигане ще наруши установения ред в дома на Мийд Пейн, а аз имах високо мнение за способностите на Луис и Ейнджъл; те непременно щяха да усетят всяко непривично за рутината там нещо.

От друга страна, Били Пърдю бе по-малката ми грижа: първата бе Елън Коул. Макар и да ми се струваше, че между тях съществува връзка. Някакъв си възрастен мъж бе постоянна фигура в събитията: при пристигането на Елън и Рики, при Рита Ферис — в хотела, пред къщата й. Все повече ми се искаше да вярвам, че той е същият онзи Калеб Брустър. Дарк Холоу бе прекалено малко градче, за да има толкова много случайности.

Сякаш нарочно в същия миг в осветеното място пред бара се появи жена. Ами да! Бе Лорна Дженингс, а яркочервеният й пуловер силно изпъкваше на светлината. С нея имаше още две жени — едната бе стройна със зелена риза, а другата — малко по-възрастна и чернокоса. Втората носеше бяла блузка на рози. Май бяха без придружители, но знае ли човек? Във всеки случай Лорна не ме видя или се направи, че не ме вижда.

Гръмнаха ръкопляскания, а Фулчър с момчетата се върнаха на сцената и засвириха „Синята луна в Кентъки“. Дансингът мигом се изпълни с танцуващи двойки. Динамика, въртящи се поли, усмихнати лица, бързи движения, смях и веселие. Наоколо се насъбраха правостоящи — групички приятели с чаша бира в ръка шумно споделяха впечатления и се усмихваха един на друг, изпълнени с добри чувства и съпричастие. Над бара висеше огромен надпис, изразяващ благодарности на всички, които подкрепят гимназията на Дарк Холоу и нейния оркестър. В периферните сенки по-младите двойки се натискаха и целуваха, докато родителите им демонстрират майсторство на дансинга. Някой изду усилвателите: музиката стана прекалено висока, а танците като че по-бързи. От време на време долиташе звън на счупено стъкло, придружен с кръшен женски смях и ръкопляскания. Счупеното носи здраве! Давайте! Зърнах Лорна права до една колона; двете й приятелки до нея, заслушани в песните. В сенките покрай стените се движеха фигури — някои от тях съвсем неясни, други — просто силуети, на трети различавах лицата, макар и като в мъгла. До ушите ми достигаха фрагменти от разговори за намерения труп на Гари Шут, за предстоящата сеч и други подобни, но не това бе доминиращата тема на вечерта. Категорично преобладаваше празничното настроение. На бара мъж и жена се целуваха жадно, дори и езиците им се мяркаха под червената крушка, а ръката на жената се плъзгаше надолу по бедрото на партньора, надолу, още надолу…

Надолу към едно дете, което стоеше току до тях, сякаш обляно от светлината на невидим прожектор. Танцуващите двойки почти го докосваха с разветите си дрехи, наоколо нервно сновяха келнери с подноси, а това дете бе като остров в множеството хора, застанало там само в някакво свое пространство, а огрялата го светлина бе като куполовидна и прозрачна непробиваема стена. Тя искреше в русата му косица, подчертаваше цвета на виолетовите ритайки, а ноктите на малката ръка бляснаха, когато то я вдигна и посочи към сенките.

— Дони? — чух собствения си глас.

А в мрака откъм далечния край на бара се мярна белезникава фигура. Устата на Стрич бе разцепена в усмивка, месестите, меки устни потрепваха, а плешивото теме мътно проблясваше в периферното осветление. Той се извърна към Лорна Дженингс, навлезе в тълпата, погледна ме и прокара по гърлото си показалеца на дясната ръка.