Джон Коннолли - Жътварите

Никой не го наричаше Ректор. Малкото му име като че наистина се бе превърнало в онази почетна титла, която никога нямаше да получи поради цвета на кожата. На ръст бе метър и петдесет и нещо и толкова слаб, че приличаше на мумия. Или на чудодейно съживен мъртвец с жълтеникав оттенък на кожата, изпъната по костите, сякаш отдолу нямаше плът. Очите бяха дълбоко хлътнали в орбитите, косата черна, мека, вече сивееща. Повечето от зъбите на долната челюст вляво беше изгубил в сбиване с банда бели негодници в Баунти Кънтри, Арканзас. Затова не можеше да затваря устата си докрай, а това му придаваше тревожен вид.

Винаги говореше извънредно тихо. Затова мнозина се навеждаха към него, за да го чуят по-добре, и това често се оказваше в техен ущърб. Не че имаше голяма сила, напротив. Но пък в бой бе интелигентен, извънредно бърз и безмилостен. Носеше ноктите си максимално дълги и заострени — опасно оръжие срещу очите на неприятеля. Така с голи ръце бе ослепявал доста по-едри от него мъже. Под каишката на ръчния часовник държеше хитроумно направен сгъваем нож, който отваряше с ловко движение на китката. Предпочиташе малокалибрените пистолети, най-вече 22-ри калибър — бяха лесни за скриване и реално смъртоносни отблизо. Много обичаше да усеща дъха на умиращата жертва.

Към жените се отнасяше с уважение. Веднъж се бе женил, но благоверната почина и той не си взе друга. Отбягваше проститутките и леките жени, както и хората, които ги предпочитаха. Едва понасяше сексуалния садист и експлоататор на жени Дебър. Затова пък Дебър имаше други качества — успяваше да се внедрява на места, които предлагаха лесно обогатяване. И умееше да се домогва до тлъста и лесна плячка, промъквайки се към нея през уязвими дупчици и цепнатини, досущ както змиите и плъховете. Благодарение на него Олдърмън се бе опаричвал неведнъж, но пък самият той имаше друг порок — комара. Това ужасно увлечение го опустошаваше духовно и материално. И затова този иначе интелигентен престъпник с често печеливши удари притежаваше само два стари костюма.

За разлика от него Григс не беше особено интелигентен, но беше лоялен партньор. На такъв можеш да разчиташ за всичко. При това притежаваше необичайна сила и кураж — беше малко по-висок от Олдърмън, но тежеше поне трийсетина килограма повече. С абсолютно кръгла глава и мънички, прилепнали към черепа му уши, Григс бе черен като катран, а на определена светлина кожата му придобиваше леко червеникави оттенъци. Дебър му се падаше далечен братовчед, заедно гонеха жените и никога не удряха на камък. Дебър имаше чар, а Григс бе хубавеляк и леко възпълен, при това обожаваше братовчед си, като го смяташе за много печен. По тази причина затваряше очи за иначе нелицеприятното му поведение спрямо жените — жестоките побоища, пускането на кръв, извращенията. Така постъпи и в онази злощастна нощ, когато братовчед му преби жената, с която живееше, и я заряза зад магазин за алкохолни напитки окървавена и полугола, със запретната рокля, изнасилена дори и в мига на смъртта.

Боят с петли бе уреден в стар сайвант за картофи. Григс пристигна за последния двубой. Беше август, в края на сезона, и оцелелите птици до една носеха белези и рани от предишни схватки. Тук нямаше бели. В мрачното помещение бе горещо, повечето хора бяха голи до кръста и в опит да се охладят се наливаха с евтина бира, налята в големи кофи с лед. От рова в средата на сайванта се носеше воня на урина и пот, на изпражнения и птича кръв. Единствено Олдърмън не беше разсъблечен, очевидно топлината нему влияеше. Седеше върху варел, в лявата ръка стискаше тънка пачка банкноти, очите му бяха вперени в ямата.

Двамата последни противници довършиха подострянето на петльовите шипове и слязоха в рова. Внезапно глъчката придоби друг характер — сега залагащите започнаха да се надлъгват, други разменяха сигнали с пръсти, трети викаха или изчакваха потвърждение, че залозите им са приети. Олдърмън не беше в нито една от тези категории. Вече бе направил залога си, при това не чувстваше нищо почти до последната секунда.

Двамата мъже клекнаха в дупката един срещу друг, стиснали петлите. Единият шепнеше нещо, което звучеше като заклинание, другият се усмихваше. Сетне поднесоха птиците напред и ги сблъскаха леко — така започваше насъскването. Гребените щръкнаха войнствено, перушината се наежи в естествена омраза срещу съперника. Сетне ги пуснаха на земята и кървавата схватка започна.