Джон Коннолли - Жътварите

Трудно бе да се обясни как действа правото на достъп в клуба. Като институция бе по-млад в сравнение със сходните заведения в района, но това не значеше, че му липсва история. Тук нямаше дискриминация на раса, пол или вяра. И личното богатство не бе задължителна предпоставка за членство, напротив. В регистрите фигурираха имената и на хора, които трудно биха заплатили няколко напитки в клубно заведение с нисък праг на търпимост към платежоспособността на своите членове. Може би най-точно би било да се каже, че институцията водеше политика, която условно може да се опише като умерено доброжелателен протекционизъм. И то основан на презумпцията, че клубът е за хора, които ненавиждат клубовете — било поради това, че са саможиви, или просто защото предпочитат анонимността. В общите помещения важеше забрана за употреба на всички видове телефони. Разговорите се водеха само шепнешком, доловимо за същества от рода на кучетата и прилепите. Официалната трапезария бе една от най-тихите в целия град. Това се дължеше отчасти на забраната на всяка форма на гласово общуване, но и на факта, че повечето членове предпочитаха да се хранят в интимна обстановка в изолирани помещения, където тайната на разговора бе гарантирана. Всъщност клубът се гордееше с изключителната си дискретност, валидна дори и посмъртно. Келнерите олицетворяваха същата политика, все едно бяха глухонеми и слепи. Камери за наблюдение нямаше, забранено бе да се използват имена — лични или фамилни. Членските карти носеха само номера. На горните два етажа имаше спални, обзаведени уютно и удобно, макар и не луксозно. Използваха ги онези, които предпочитаха да прекарат нощта в града, без да използват хотелски услуги. Единствените въпроси, изобщо отправяни към посетителите, бяха от типа дали господинът ще желае още вино, или има например нужда от помощ при изкачването на стълбището за горния етаж.

На срещата присъстваха осем души заедно с Ейнджъл и Луис. Помещението бе неофициално наречено „Президентска зала“ в чест на един от най-висшите държавни чиновници, използвал веднъж удобствата му за някои свои нужди.

Масата бе кръгла. Вечерята се състоеше главно от еленско филе на скара, полято с отличен южноафрикански шираз. Сетне раздигнаха, донесоха кафе и бренди за мераклиите. Луис заключи вратата и разстла картите и снимките пред гостите. Описа плана си веднъж от начало до край без прекъсване. Шестимата слушаха съсредоточено, Ейнджъл внимателно следеше лицата им за евентуални реакции. Струваше му се, че някои от тях може би ще споделят резервите му. Но не забеляза нищо особено. Сетне започнаха въпросите, но и в тях не проличаха съмнения — хората искаха само допълнителни пояснения. Никой не попита за причините за операцията — те не ги интересуваха. Нито пък рисковете, защото им плащаха отлично за работата и специалните умения. При това всички уважаваха Луис и му имаха доверие. Бяха бойци, калени в истински битки, и отлично разбираха, че компенсациите са достатъчно щедри именно поради реалната опасност.

Трима от тях бяха стари ветерани от международни конфликти: англичанинът Блейк, Марш от Алабама и Линът, човек с неопределен произход и силен акцент. Все хора, чиято лоялност се определя от настроение, пари и чак тогава от морал. Хара и Харада, и двамата наричани Хари, бяха японци или се представяха за такива, макар че имаха паспорти от още четири–пет азиатски страни. Биваше ги в много области, на първо място в електрониката. Приличаха на туристи, каквито често ще срещнете на обекти от рода на Големия каньон. Винаги ухилени, с фотоапарати в ръце, щракат ли щракат, уж да показват забележителностите на близки и приятели у дома. Харада носеше очила с черни рамки и постоянно ги наместваше на носа си. Тъмнокожи и дребни, те изглеждаха невинни и безвредни, но за тях се носеха ужасяващи истории. Ейнджъл не им вярваше, докато не му подариха направен от тях филм. Твърдяха, че бил изключително смешен, и поднасяйки му го, се кикотеха до сълзи. Тръпки полазиха по гърба му обаче, когато го пусна на плейъра. По-късно се опита да забрави съдържанието заради собственото си психическо здраве, но в съзнанието му най-настойчиво продължаваха да се въртят кадри на неописуема жестокост. Една сцена се натрапваше особено: нечии пръсти пробождат клепач с акупунктурна игла, а сетне почукват очната ябълка. Не беше в стила му да нарича когото и да било изрод, но двамата Хари идеално се вписваха в тази квалификация.