Джон Коннолли - Жътварите

Дошлите с линейката медици наместиха носа на Уили и му поставиха лепенка, спестявайки отиването до болница. Обаче болката бе все така непоносима. Чувстваше се замаян и на края на силите си, а за това допринасяха махмурлукът и отзвучаващият ефект на адреналина. Но щом зърна влизащите, се мобилизира и даде знак с очи на Арно, че бедите май тепърва започват. Не беше експерт по полицейската работа, но бе живял достатъчно дълго в Куинс, за да знае, че федералните не тичат подир всяка кокошкарска стрелба или опит за ограбване на сервиз. Иначе нямаше да им стига времето за важните дела. Явно имаше нещо друго и то предвещаваше неприятности.

Фебереецът бе чернокож и се представи като специален агент Уесли Брус. Партньорката му, също специален агент на име Сидра Люис, бе блондинка с пронизителни сини очи и смръщена физиономия, сякаш всички насреща й бяха престъпници. След като поговориха с детективите, федералните веднага разделиха Арно от Уили. Жената отведе помощника в офиса, а Брус остана до седналия край олдсмобила майстор. Бе скръстил ръце на гърдите си, а на лицето му играеше широка, неприятна усмивка, напомняща за изражението на убиеца с дъвката.

— Е, как се чувствате сега? — запита агентът.

— Бил съм и по-добре — отвърна Уили напълно честно.

И без да си дава сметка защо, си помисли, че федералното ченге отлично знае доста неща за него и за сервиза.

— Излиза, че нашите двама приятели са избрали неподходящи хора за обир, а?

— Така излиза.

— Казвате, че търсили кола?

— Кола и пари.

— Държите ли по-големи суми в наличност тук?

— Не. Обикновено ми плащат с чек или кредитна карта. Е, има и хора, които предпочитат да се разплащат кеш. В нашия район старите навици мъчно умират.

— Аха — откликна агентът двусмислено, сякаш не ставаше дума за плащане в брой, а за нещо друго.

Уили се замисли: какво ли му се върти на този в главата сега? Обаче възможностите бяха толкова много, че дори нямаше смисъл да се напряга. След малко му хрумна друго: тези двамата да не са дошли във връзка с Ейнджъл и Луис? Може би да. Постепенно съмнението се превърна почти в сигурност и въпреки че външно не му пролича, вече изпитваше определено омерзение спрямо специалния агент.

— Аха — повтори федералният и отново продължително измери Уили с очи.

Механикът премълча, заслушан в долитащия от офиса глас на Арно. Думите не се различаваха ясно, защото той говореше бързо и продължително, жената мълчеше. Брус клатеше глава безмълвно, изчакваше Уили да се размекне и да задърдори като помощника си.

„Няма да стане, синко“ — рече си наум Уили.

След малко Брус прочисти гърло и продължи:

— Значи и да бяха сполучили, нямаше да намерят кой знае колко пари?

— Най-много сто-двеста кинта в дребни банкноти.

— И какво излиза — куп неприятности за двеста долара? Биха могли да си намерят много по-доходоносна мишена.

— Тук нямаме камери.

— Моля?

— Камери за наблюдение, казвам. Не използваме. Повечето хора имат, ние не. Може би са сметнали, че като няма камери, какво пък — защо да не опитат?

— Отчаяни хора, а?

— Ами да, нещо такова.

— Изглеждаха ли отчаяни?

Уили се замисли.

— Не знам какво да ви кажа… във всеки случай не бяха арабийски настроени.

— Питах по-скоро дали правеха впечатление на хора, които отчаяно се нуждаят от пари?

— Ами всеки се нуждае от пари — рече Уили просто.

— Обаче нашият приятел с разбитата глава има в джоба си поне петстотин долара, да не говорим за доста скъпия пистолет. Не прави впечатление на човек, който ще ограбва сервиз за някакви си мижави 200 долара.

— Вижте, не съм експерт по криминална психология. Това е по вашата част.

— Експерт по криминална психология, а? Ха-ха-ха — изсмя се агентът, но личеше, че е насила. — Хайде сега да минем на колата — продължи след малко той.

— Какво за колата?

— На детективите сте казали, че са дошли с кола и единият престъпник е избягал с нея. Защо им е кола, щом си имат?

— Защо ли? Може да са планирали грабеж, да им е трябвала кола.

— Значи са искали да ви убият, за да не ги разпознаете по-късно. Тях и колата. Така ли?

— Нали именно затова единият получи удар по главата… вижте, г-н Брус…

— Предпочитам да ме наричате „специален агент Брус“ — прекъсна го фебереецът.

Уили въздъхна театрално, изгледа го невъзмутимо, помълча миг — два и продължи:

— Вижте, специален агент Брус — не разбирам какъв ви е проблемът. Не сме ги канили тия типове на кафе, че да си чуруликаме любезно или да ни обясняват какви мотиви ги водят насам. Влязоха, разбиха ми носа, обявиха какво искат, останалото вече го знаете.