Джон Коннолли - Жътварите

Шумовете отзад заглъхнаха, сетне отново се възобновиха. Жената изшътка на кучетата и тръгна по стълбището към мазето. Задната врата — двойно армирана с допълнителни стоманени елементи — се отваряше към неголям павиран двор, където стояха кофите за боклук. Бондарчук надникна през шпионката и видя мъжете — двама в еднакви сини куриерски униформи. Бяха избутали кофите встрани и закачаха нещо откъм външната страна на вратата. Единият беше стрелецът от преди малко. Той усети погледа й върху себе си и впери очи в шпионката. Държеше дебела продълговата плочка с цвят и вид на маджун. От единия й край стърчеше подобна на молив тръбичка, а от нея излизаше жица.

— Отстъпи от вратата — обади се той с приглушен глас, но тя го чу отлично. — Или по-добре се облегни на нея и само глей къв фокус те очаква.

Госпожата се отдръпна, ужасена.

— О, не! — изплака тя. — Не, не, не!

Трябваше да извика полицията. Отстъпи още и още. Обърна се и побягна, разплакана. Трябваше да стигне до телефона. Фирмата я беше подвела, помощ не идваше! Подире й заджавкаха кучетата.

Още не бе стигнала до стълбището, когато отвън отекнаха два изстрела. Звукът бе доста по-силен отпреди, сетне нещо тежко се блъсна в металната врата. Жената замръзна, извърна глава назад. Повдигна ситно треперещите си пръсти към устата си, наостри уши.

— Госпожо Бондарчук, там ли сте? — чу се гласът на г-н Ейнджъл. — Добре ли сте?

— Да — отвърна тя със слаб глас. — Да. Кои са тези мъже?

— Не знаем, госпожо. Но не се безпокойте.

— Тръгнаха ли си?

— Ами в известен смисъл… да… — отвърна гласът отвън.

Треперейки и хлипайки, жената се прибра в апартамента си и заключи вратата. Седна на стола с две от кучетата в скута и дълго не помръдна оттам. Стана чак когато по-късно се появи г-н Ейнджъл. Носеше й разкошна шоколадова торта от бродуейския кулинарен център „Забарс“. Когато видя колко е уплашена, поседя при нея. Пиха прясно мляко, почерпиха се със сладкиша, поприказваха. Ейнджъл си тръгна чак когато тя напълно се успокои.

Мъжът в склада се оказа жив. Уили не вярваше на очите си, но Арно видимо се успокои. Вярно, черепът му бе пукнат и от ушите му течеше кръв, но определено дишаше. Тогава механикът реши, че няма друг избор, освен да се обади в полицията. Не можеше да остави непознат човек да умре на пода в сервиза му, затова завъртя 911. Докато чакаха линейката и ченгетата, двамата се уговориха кой какво ще приказва. Беше си чисто и просто нападение с грабеж. Онези влизат въоръжени, заплашват, искат пари и хубава кола. Уплашени за живота си, безнадеждно притиснати в ъгъла, Уили и Арно успяват да им надвият. Единият е с черепна травма, лежи в склада, другият е ранен и побягва с колата, с която са дошли.

Уили се досети за още нещо. Нагря няколко свещи на парното, докато омекнаха достатъчно, и взе отпечатъци от пръстите на изпадналия в безсъзнание. Сетне скри свещите зад куп стари документи в офиса и заключи вратата. Убиецът нямаше документи, не носеше портфейл и това беше странно. Уили знаеше, че ченгетата ще снемат отпечатъци, обаче беше сигурен, че Луис ще предпочете да направи свои собствени справки. Затова снимаха ранения с джиесема на Арно. Апаратчето на Уили нямаше такава опция, беше от най-евтините.

Когато детективите пристигнаха, майсторът и помощникът си изиграха ролите съвършено. Двама честни бачкачи, заплашени с телесни повреди и дори със смърт, се опълчват срещу агресивните бандити. И надделяват, колкото и да изглежда странно. Ето ги сега, стоят шокирани, но пък живи и опазили дребния си бизнес. При това тази версия съвсем не беше далеч от истината. Ченгетата ги изслушаха съчувствено, съгласиха се да запишат официалните им показания на следващата сутрин в участъка. Арно запита дали да си потърси адвокат. Старшият детектив отвърна, че едва ли ще се наложи, защото не вярва да има отправени обвинения, дори и в случай, че раненият престъпник почине. В прокуратурата не обичат подобни дела, каза той, а Арно лесно можеше да докаже, че е действал при самозащита.

Сетне полицаите констатираха, че в джобовете на въпросния господин има само дъвка, снопче банкноти от по десет, двайсет и петдесет долара и резервна пачка за пистолета. Уили и Арно се направиха на слисани и го изиграха чудесно.

Тъкмо смятаха, че всичко е приключило, когато в сервиза пристигнаха още двама — мъж и жена, облечени в официални тъмни костюми. Нямаше нужда да гадаят какви са, отдалеч се виждаше, че са от ФБР.