Джон Коннолли - Жътварите

— Аз само си плащам парите в банката — рече Уили. — Въпроси не задавам, единствено си искам разписките.

Междувременно специалният агент Люис излезе от офиса. Беше още по-смръщена отпреди и изглеждаше доста ядосана. Уили наведе глава, потисна усмивката. Арно можеше да влуди и най-търпеливия човек. Да изкараш от него отговори противно на волята му, бе равностойно да опитваш да изправиш ресорна пружина. Двамата агенти се спогледаха и мълком размениха информация за отрицателния резултат на разпитите. Уили зърна тънката усмивчица на единия от детективите, които също си тръгваха.

— Както ви казах, пак ще си поприказваме — закани се Брус на изпроводяк.

— Ние сме си тук всеки ден — кротко отвърна Уили.

Агентите излязоха, а Арно се приближи ухилен.

— Боже, тая мадама как се бе стегнала. Язък, иначе ми харесваше. Гот си поговорихме.

— И за какво?

— За етика.

— Каква ти етика , бе, Арно?

— Аре сега, к’ва. Етика. Кое е право, кое криво. За общочовешкия баланс на нещата.

Уили завъртя глава.

— Я се прибирай у дома и лягай да спиш. От теб още повече ме цепи главата.

На излизане извика подире му:

— Ей! И внимавай какво говориш по телефона!

Арно се извърна, отново ухилен.

— Аз, шефе, имам само две дежурни реплики: „Още не ти е готово возилото!“ и „Ще кихнеш още мангизи, няма как!“ Феберето да не ги помисли за код, а?

Уили махна с ръка. Майтапчия, лесно му е на него.

— Хайде стига, бе. Ти си затваряй човката по принцип, чу ли? И да не говориш с репортерите отвън. Имай малко уважение, бе, човече! Нали аз ти плащам заплатата!

— Аха, аха — викна помощникът от прага. — Тая заплата тъкмо ще ми стигне за новата яхта.

Луис телефонира веднага, щом труповете бяха отнесени. Беше въпрос на приоритети. Каза името си на операторката от службата за телефонни услуги. Позвъниха му десетина минути по-късно.

— Господин Де Анджелис ще бъде на ваше разположение утре около седем часа на 1226 — рече любезен глас, който удивително напомняше този на Ейми.

Луис благодари и затвори. В съзнанието му изплуваха спомени от предишни срещи. Де Анджелис. Хубаво име, свързано с ангели. И това ако не беше майтап.

Малко преди седем вечерта на следващия ден Луис бе на ъгъла на „Лексингтън“ и 84 улица. Беше тъмно, тротоарите вече пустееха, повечето от магазините бяха затворени. Тук-там светеха прозорците на барове и ресторанти. Над Манхатън бе влажно и мъгливо, сигурно щеше да вали. Пълзящата мъгла променяше уличния пейзаж, придаваше му нереалния вид на фото негатив. Отляво бе голямата дрогерия „Ласкоф“ с отколешната си табела, напомняща стрела. Оттук при подобно време случайният минувач с малко повече въображение би могъл поне за миг да си представи как е изглеждала тази част на „Лексингтън“ преди стотина години.

Реликва от същата епоха бе и заведението „Лексингтън Кенди Шоп енд Лънчънет“, основано от стария Сотириъс Филис през 1925 година. В него продаваха шоколадови изделия, сандвичи и напитки. Наследи го синът Питър и на свой ред го завеща на своя син и сегашен собственик Джон Филис, който и днес седи на касовия апарат и е на „ти“ с повечето клиенти.

Витрините бяха отрупани с различни поколения бутилки от кока-кола, сред тях се виеше пластмасово влакче, а най-отгоре висяха снимки на местни легенди и бейзболната бухалка на незабравимия Ръсти Стоуб от „Ню Йорк Мете“. И до ден-днешен сладкарницата беше позната на поредица поколения само като „Сода Кенди“, а фасадата й остана непроменена от кажи–речи незапомнено време.

От отсрещната страна на улицата Луис наблюдаваше движещите се вътре две фигури, облечени в бели престилки. Прибираха масите и чистеха, вратата бе вече заключена: работното време бе от седем до седем всеки ден без неделята. Единствено зелената гумена изтривалка стоеше отвън в очакване да я приберат. На нея с бели букви бе изписан номерът на адреса — 1226.

Луис прекоси платното и почука на вратата. Единият от чистачите се приближи и отвори. Поздрави го с кимване и веднага заключи след него. Сетне прислугата се оттегли безшумно, влизайки в помещение, на чиято врата пишеше „Вход забранен. Само за персонала“.

Интериорът бе същият, какъвто го помнеше, макар че от много години не бе идвал тук. Ето го зеления тезгях, белязан с петна от стотици горещи чаши и чинии в продължение на десетилетия. Същите си бяха и зелените, въртящи се на поставките си, винилови столчета — източник на безкрайно забавление за децата. Отвъд тезгяха се мъдреха голямата двойна кафе машина, работеща на газ, зелените миксери и сокоизтисквачки, крановете за малцова бира и други напитки.