Джон Коннолли - Жътварите

Застанал на вратата на склада, Арно пусна още един куршум, но онзи вече бе потънал в нощта. Ръцете на помощника трепереха, големият пистолет се тресеше. Уили знаеше, че Арно мрази оръжията и никога не е стрелял. Истинско чудо бе да уцели подвижна мишена. Двамата тръгнаха бавно към вратата на сервиза. Отвън се чу рев на форсиран двигател и скърцане на гуми.

Уили въздъхна и запита:

— Какво стана с онзи?

— Ударих го с чука — отвърна Арно и пребледнялото му лице се сви в гримаса. — Падна и пистолетът му гръмна. Ти добре ли си?

Механикът кимна. Носът го болеше зверски, но нали беше жив? И неговите ръце трепереха, гадеше му се. Протегна ръка, взе оръжието от Арно и внимателно постави предпазителя.

— Тия к’во искаха? — попита помощникът.

— Трябва да се обадя — вместо отговор каза Уили. — Намери жица и го вържи онзи в склада, ама яко.

Арно не помръдна.

— Май няма нужда, шефе — рече унило.

— Боже мой, колко силно си го ударил?

— Ами с чук, шефе. Колко силно е било, как мислиш?

Уили поклати глава. Сам не бе сигурен какво искаше да изрази — възхищение или отчаяние.

— Ти си бил истински Рамбо, бе! Кой да те знае?! Как успя да уцелиш другия при вратата?

— Мерех се в краката — рече Арно.

— Браво. В краката, Боже мили! Я заключи.

Арно се зае с ключалките, Уили влезе в офиса и вдигна телефонната слушалка. Наизуст знаеше номера, който завъртя.

Отговори телефонен секретар. Тогава набра номера на „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“. Отсреща беше Ейми, обеща да предаде за обаждането. Сетне хвана джиесема, но електронният оператор му каза, че апаратът на абоната е изключен.

Луис и Ейнджъл имаха други неприятности.

Г-жа Бондарчук беше в коридора и чу звънеца веднага. Погледна през матовото стъкло на вътрешната врата. Отвън стоеше мъж в синя униформа. В едната ръка държеше пакет, в другата — защипани за твърда поставка документи. Човекът се взря навътре и отново позвъни. Бондарчук натисна бутона на домофона, кучетата се разлаяха.

— С какво мога да ви помогна? — запита тя, но тонът й не изразяваше особена готовност да окаже помощ.

Не обичаше да й звънят непознати и много внимаваше с отварянето на вратите, особено когато бяха мъже. Познаваше ги, не бяха цвете за мирисане. Глупаво бе да им вярва човек. Единствено изключение правеше за господата от горния етаж.

— Куриерски услуги — доставка на колетна пратка — обади се гласът отвън.

— За кого?

Настъпи тишина, след малко онзи отвърна.

— За госпожа Ивлин Бондарчук.

— Оставете я на прага — нареди жената и натисна бутона за отваряне на външната врата.

— Вие ли сте Бондарчук? — запита онзи и пристъпи навътре.

— Че коя друга да съм?

— Трябва да се разпишете.

С такава цел на вътрешната врата бе направен прорез с широчина около три сантиметра.

— Подайте документа — подкани го жената.

— Госпожо, така не става. Нося финансова отговорност, има си правила. Трябва да го държа, докато подписвате.

— Че за какво са ми на мен вашите бумаги? — тросна се тя. — Да ги продам и да замина за Русия ли? Я ги подайте насам.

Мъжът пристъпи още напред. Сега лицето му се виждаше отлично. Беше чернокос, с нездрава кожа.

— Хайде, госпожо, не ме мотайте. Бъдете разумна, отворете и подпишете.

Не й хареса внушението, че може да бъде неразумна.

— Няма да стане. Вървете си. Ще дойда да си получа пратката лично в куриерската служба. Оставете ми номера и адреса.

— Но това е неприемливо, госпожо. Не го искате, ваша си работа. Само че в такъв случай ще трябва да го разнасям и да го връщам в службата. Може да се загуби, а може и да съдържа бързоразвалящи се продукти, откъде да зная? Сетне мен ще глобят.

— Ако се вмирише, изхвърлете го — на моя отговорност — язвително рече Бондарчук. — А сега си тръгвайте, моля.

Мъжът обаче се огледа, измъкна пистолет със заглушител, насочи го във вратата и стреля.

— Тъпа дърта кучка — изсъска той и пусна още един куршум, а в това време Бондарчук натисна бутона на беззвучната аларма.

Звуковият ефект бе като от пукане на надут хартиен плик, а на стъклото пред лицето й цъфнаха следи, но то не се пръсна. Беше бронебойно, правено по специална поръчка, както много други неща в къщата. Мъжът огледа безпомощно улицата. Удари стъклото с облечена в ръкавица ръка, сякаш очакваше да го избие от рамката, но това не стана. Тогава побягна навън. Настъпи тишина.

Измина малко време, Бондарчук чу шумове. Идваха откъм мазето в задната част на къщата. Погледна часовника. Пет минути бяха изтекли от активирането на алармената инсталация. Ако до десет минути никой не дойде, ще се обади в полицията. Така й бяха наредили господата Луис и Ейнджъл, а беше получила и най-подробни указания от фирмата, която инсталира съоръжението. Ако за десетина минути не получи помощ, ще се наложи да търси ченгетата.