Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Недей, Ай…

— Тогава избягахме… Искахме да бъдем по-далеч от войната и заминахме на юг за Хирошима. Скоро обаче родителите ми, поддали се на мрачните слухове, събраха багажа ми и ме изпратиха в планината при баба и дядо… — Тя го погледна с невиждащ поглед и продължи: — Храната не стигаше, бавно умирахме от глад… О, нямаше нищо драматично в това, просто ни обземаше едно монотонно и всеобхватно изтощение. Седях навън с часове, без да мисля за нищо. Ръцете ме боляха и при най-малкото усилие, дори косата си можех да среша с цената на огромна болка… Така беше с мен, но за мама и татко в Хирошима беше друго — тях ги изпепели светлината, паднала от небето… — Очите й се проясниха и тя го гледаше вече съвсем прямо: — Какво остана за мен, освен срам и болка? Какво направихме ние и какво ни направиха? Бедната ни страна!

— Това вече е минало — каза той.

— Не е — поклати глави тя. — И ти го знаеш много добре. Нали постоянно говориш с Винсънт и Ник за духа на нашата история? Как можете да се гордеете с нея, без да изпитвате и чувство за срам? Паметта е селективна, но не и историята. Ние сме това, което сме, не можем да изключим лошото и да се правим, че никога не е съществувало. Зная, че Ник не постъпва така. Той помни всичко и продължава да изпитва болка. За разлика от теб и Винсънт…

Прииска му се да сподели с нея всички чувства, които напоследък го вълнуваха, Но знаеше, че няма да го стори. Поне не сега. Нито времето, нито мястото бяха подходящи, а той имаше изострено чувство за тези неща. Може би довечера… Довечера ще се погрижи да бъдат отстранени всякакви недоразумения между тях. Гледаше лицето й под разсеяната светлина, бялата й копринена кожа, нежно издължената извивка на шията й, тънкото добре оформено тяло. Не можеше да я възприеме като жена на четиридесет и една години, дори под ярката дневна светлина не изглеждаше на повече от трийсет…

Срещнаха се за пръв път преди около две години, вече година поддържаха тайната си връзка — тайна поне за хората, които работеха в салона, тъй като всички приятели бяха наясно с техните отношения. През цялото това време тя нито веднъж не поиска нещо повече, нито веднъж не прояви интерес към бъдещето. А напоследък той разбра, поне отчасти, че краят на любовта му към кенджуцу съвпадна с началото на любовта му към Айлин. Днес вече беше сигурен, че най-важното нещо в живота му беше тази любов. Салонът за източни бойни изкуства, наречен „дожо“, беше открит преди почти пет години, бизнесът вървеше добре и поне за известно време би могъл да върви и сам, без ежедневната му намеса. Време, достатъчно за женитба и дълго, спокойно сватбено пътешествие някъде далеч, да речем до Париж… Той знаеше, че това е любимият град на Ай, а и сам никога не беше ходил там. Оставаше само да й направи официално предложение… Довечера ще го стори! Дали този път ще приеме? Имаше предчувствието, че ще стане така и сърцето му ликуваше.

— Довечера — промълви той. — Ще се прибера около девет, най-късно до десет, в случай че Винсънт закъснее за вечерята, задържан от трафика към центъра. Но ти си имаш ключ, а и част от дрехите ти са при мен. Можеш да дойдеш, когато поискаш. Донеси шампанско, непременно да бъде „Дом Периньон“, аз ще донеса хайвера.

Лесно можеше да го попита защо е всичко това, но тя не го стори, защото знаеше, че ще развали всичко. В края на краищата имаше предостатъчно време да чуе това, което сърцето й отдавна предчувстваше.

— Добре — промълви тя. Очите й бяха големи и ясни.

Той си спомни къде се намират и рязко се извърна.

— По-добре да се качвам горе и да подготвя бокена. Хидейоши скоро ще приключи с другите и искам да съм готов.

Очите на Джъстин бяха напълно сухи. Това беше ново за нея, но съвсем не й носеше облекчение. Напрежението отново се върна, сви се на болезнена топка в стомаха й, притисна гърдите й, пречеше и да диша, не искаше да си иде… Всичко е наред, повтаряше си тя. Абсолютно всичко! Потръпна от студ, пръстите й бяха като късчета лед.

Седеше в мрачната всекидневна на Никълъс и гледаше навъсеното небе на унилия неделен ден. Леко ръмеше. Някъде там дишаше морето, но противният дъжд го криеше от очите й. Имаше чувството, че е дете, събудило се в коледната утрин, което напразно се оглежда за лъскавия си подарък. Помисли, че трябва да излезе навън, да пробие влажната пелена и да открие океана сама за себе си. Но веднага усети, че й липсват сили да го стори, да се пребори с неприязънта на природата.