Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

И ето че изведнъж се появи този странен Хидейоши. Тери потръпна вътрешно, макар че Айлин не усети нищо от чувствата, които бушуваха в душата му. Не му се искаше да я тревожи.

Беше сигурен, че е някакво предзнаменование, тъй като този човек явно познаваше отлично уменията на Миямото. Но и без тази увереност той беше сигурен, че Хидейоши е харагей. Тази концепция, произлизаща от комбинацията на две думи — „хара“ (силна интеграция) и „ки“ (изключителна концентрация на енергия), представляваше нещо далеч повече от интуиция или шесто чувство — „истинския начин за възприемане на действителността“, по думите на стария учител на Тери. „Все едно да имаш очи на гърба и мощни усилватели в ушите… Харагей действа в две посоки — превръща човека в свръхчувствителен приемник, но едновременно с това и в превъзходен предавател, особено ако се окаже на определено разстояние от друг харагей.“ Тери възприе с лекота всичко това и по лицето му се изписа делнично изражение.

— Това е просто още един особняк от равнините на Ханеда — успокои Айлин той.

При никакви обстоятелства не би споделил онова, което знаеше за този човек.

— Все пак има нещо странно около него — промърмори тя, все още отправила поглед към тъмния отвор на вратата, зинал насреща й като ухилен череп. — Тези очи… — тя потръпна от ужас: — Сякаш са обективи на камера, толкова безчувствени изглеждат… — Пристъпи към Тери и попита: — Защо според теб се бави толкова дълго в съблекалнята?

— Сигурно медитира — отвърна Тери, после вдигна слушалката и натисна бутона за вътрешна връзка. С мек и спокоен глас съобщи на някого от третия етаж, че ще се появи нов клиент, после затвори. — Ще се забави поне още двайсетина минути — поясни той и спря поглед върху дългата й блестящочерна коса, стичаща се по раменете и гърба й като пълноводен тъмен поток. Тя потръпна и той попита: — Какво има?

— Нищо — извърна глава тя. — Просто усетих, че ме гледаш.

— Че аз непрекъснато това правя — усмихна се той.

— През нощта — добави тя със сериозно изражение, стиснала в твърда линия сочните си устни. — Моля те, Тери, не го прави тук! Знаеш как се чувствам… Работим заедно, а… — Очите й се впиха в неговите и той усети как сърцето се преобръща в гърдите му. Страх ли беше това, което проблесна в тях?

Протегна ръка и нежно я притегли към себе си. Този път тя не се възпротиви и се сгуши в прегръдката му, сякаш търсеше топлината на тялото му. Ръцете й го обвиха през кръста. Близостта му й подейства добре, почувства се далеч по-сигурна.

— Добре ли си, Ай?

Тя безмълвно кимна, притиснала нос в мускулите му, усещайки как очите й се пълнят със сълзи. Гърлото й се сви, бог знае защо…

— Довечера искам да дойда при теб — прошепнаха устните й и усети как веднага й олеква.

— А всяка вечер? — попита Тери.

Не го казваше за пръв път, макар че преди беше по-различно. Отговорът на Айлин беше винаги един и същ, но в този миг вече знаеше на какво се дължи жаравата в гърдите й, знаеше, че когато довечера той отново й зададе този въпрос, отговорът й ще бъде положителен.

— Довечера — меко промълви тя. — Попитай ме довечера… — После избърса очи и добави: — Кога да дойда?

— Ще вечеряме заедно с Винсънт, защо не дойдеш и ти?

— Не става — усмихна се едва забележимо тя. — Вие двамата разговаряте за неща, които изобщо не ме интересуват.

— Довечера няма да бъде така, обещавам!

— Не, не — засмя се тя. — Не бих искала да съм на твое място, ако наистина стане така. За теб бушидо означава много.

— За нас то е част от зова на кръвта. Без него не бихме били японци. Все още не съм дотам асимилиран от западната култура, а и едва ли някога ще бъда, за да забравя историята на своя народ… — Млъкна, усетил потръпването й, видя как очите й потрепнаха и се затвориха.

— Народът… — повтори като заглъхващо ехо тя. — Бушидо… „Ще умра за родината и императора!“ — Изпод спуснатите й клепачи бликнаха сълзи, проблеснаха за миг като миниатюрна дъга. Зад тях се издигаха галактики от болка. — Оцеляхме по време на огнената буря през март — прошепнаха устните й, а думите се забиваха в съзнанието му като последните вопли на умиращ човек. — Тогава американците изсипаха над главите ни седемстотин и петдесет хиляди напалмови бомби, от които двеста хиляди мирни японци бяха изпечени или сварени като пилета, половината от Токио се превърна в пепел, а на следващата сутрин вятърът помете обгорените трупове и ги вдигна във въздуха като прах…