Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Ваташи ни наника гойо десу ка — обърна се към мъжа Тери. — С какво мога да ви помогна?

— Аната га коно дожо но мастер дезу ка. — Вие ли сте собственикът на тази школа?

Тери не обърна внимание на резкия и крайно неучтив тон на непознатия и късо отвърна:

— Да, аз съм.

— Бих искал да проведа няколко тренировки.

— По кои дисциплини, моля?

— Айкидо, карате, кенджуцу.

— За айкидо и карате нямате проблеми, но за кенджуцу не мога да ви помогна — инструкторът ми е в отпуск.

— А вие?

— Аз ли? Отдавна съм престанал да преподавам кенджуцу.

— Нямам нужда от уроци. Просто потренирайте един час с мен.

— Но…

— Това е по-полезно от попълването на формуляри.

— Така е. Казвам се Тери Танака, а вие?

— Хидейоши.

Име, покрито с праха на годините.

— Добре — кимна Тери. — Госпожица Окура ще ви даде формулярите за записване. Таксата ми е четиридесет долара на час.

Мъжът отривисто кимна. Тери очакваше, че ще извади портфейл с туристически чекове или нещо подобно, но той бръкна в десния джоб на панталоните си, извади пачка банкноти и отброи шест по двайсет долара.

— Подпишете тук — посочи му Тери, после кимна към малка вратичка в дъното на стаята. — Там можете да се преоблечете. Носите ли си роба?

— Да.

— Добре, чудесно. Залата за тренировки е на гордия етаж. С кой спорт искате да започнете?

— Оставям на вас да ме изненадате — рече Хидейоши и изчезна зад вратата, която водеше към съблекалнята.

Тери извърна глава и видя, че Айлин гледа към тъмния отвор в дъното на стаята. В помещението нямаше сенки, тъй като светлината проникваше през тесните високи прозорци, след като се филтрираше през полуспуснатите щори. Кожата й, обикновено свежа и блестяща, сега изглеждаше някак патинирана. От цялата й фигура се излъчваше безпомощност. Бледа балерина, на която предстои да изиграе своята част от трудно па дьо дьо.

— Кой е той? — гласът й прозвуча като шепот в помещението с висок таван. Над главите им се разнесе тътенът на трамплини.

Тери сви рамене. Беше едър мъж, около метър и осемдесет, с широки рамене, тънък кръст и стегнат тесен таз. Лицето му беше плоско, а очите над високите скули — блестящо черни.

— Няма да играеш с него, нали, Тери?

— Защо не? Това е един час тренировка и нищо повече. — Той обаче знаеше отлично какво иска да му каже Айлин и сърцето му не беше толкова безгрижно като думите, които произнесе. Заедно с Никълъс той беше един от най-големите майстори по кенджуцу, които живееха извън границите на Япония. Тридесет и осем годишен, Тери беше прекарал три четвърти от живота си в изучаване на кенджуцу — древното японско изкуство на боя със саби. Причините, поради които се отказа от това занимание, едва ли биха станали ясни на някой от обитателите на западния свят.

На първо място нито едно бойно изкуство не се гради само върху физическата подготовка, по-скоро е обратното — овладяването му зависи изключително от състоянието на духа. Преди много години беше изчел „Го рин ношо“ — най-великата книга за стратегията в света, написана от Миямото Мусаши. Макар и завършена само седмици преди смъртта на този велик боец, тя беше наистина безценна енциклопедия, нейните истини не подлежаха на промените на времето. Тери беше твърдо убеден в това. Освен това знаеше, че голяма част от най-известните бизнесмени в Япония планират своите рекламни и търговски кампании в съответствие с принципите на Мусаши.

Преди около година беше прочел отново тази книга. Тогава откри обаче, че онова, в което беше вярвал през целия си живот, се е превърнало в доста по-различни и неясни понятия, скрити в логическа обвивка и съхранени дълбоко в собственото му въображение. Почувства, че животът е далеч по-сложен от религиозния фанатизъм, с който хора като него са се отдавали на една-единствена цел — постигане на превъзходство над другите. Започнаха да го измъчват кошмари, черни и безлични поличби, страшни със своята реалност. В една такава нощ почувства, че незабавно трябва да се освободи от тази книга, да я изхвърли още в този миг, без да чака светлината на утрото.

Но кошмарите не го напуснаха и на дневна светлина. Имаше чувството, че е направил погрешна стъпка в непрогледната нощ и изведнъж се е оказал изправен на ръба на дълбока пропаст. Изпитваше изкушението да надникне отвъд този ръб, но едновременно с това съзнаваше, че ако го стори, неизбежно ще изгуби равновесие и ще полети в тъмната бездна. И Тери направи друго — отстъпи назад и завинаги окачи на стената своята катана.