Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Аз също не съм виждал този парк, Никълъс. Малцина от шинтоистките свещеници, които са успели да оцелеят, се грижат за него. — Полковникът помълча, после добави: — С това искам да кажа, че проявяваш желание да идеш на място, което днес никой не иска да види… За това има многобройни причини.

— Искам само да започна отначало, татко — вдигна лице Никълъс. — Това прекалено много ли е?

— Не — отвърна полковникът и притисна слабите раменца на сина си. — Не е прекалено много. — Помисли за момент, после продълговатото му лице се сви в дяволита гримаса: — Знаеш ли какво ще направим? Ще поговорим с леля ти по този въпрос!

Никълъс кимна и очите му се спуснаха от бащиното лице към острите върхове, пробили облаците…

Лелята, за която спомена полковникът, беше Итами. Никълъс знаеше всичко за произхода си и никога не я беше приемал за своя леля. Това може би се дължеше на факта, че никога не беше я харесвал и веднъж оформено, това мнение нищо не можеше да промени.

Без особена изненада откри, че инстинктивната му неприязън към тази жена се дължеше на присъствието на мъжа й Сацугай. За момче, приучвано от най-ранна възраст да се обгражда с непробиваемо вътрешно спокойствие на духа — състояние, предопределено да ръководи емоциите му като хладен планински поток, беше почти невъзможно да поддържа някакви отношения с човек като Сацугай. По онова време се чувстваше така, сякаш е спътник на новообразувана планета. Спокойствието му бе нарушено от силни, буреносни течения, първият контакт с този човек го уплаши и разколеба, дълго време след това не можеше да възстанови вътрешното си равновесие.

Леля му не събуждаше нито едно от тези чувства. Беше изключително дребна и деликатна жена, но въпреки това красива (по стандартите на Никълъс), симетричното й лице с правилни черти нямаше нищо общо с лицето на майка му.

Итами винаги беше облечена в национална носия, край нея постоянно се навъртаха няколко слуги. Дребната й фигура подчертаваше още повече царствените й маниери. Тя беше член на една от най-старите японски фамилии от кастата „буши“ — така му беше казал полковникът. Това означаваше, че е дама от самурайски род. Беше омъжена за Сацугай от единадесет години, а той според това, което Никълъс беше чувал, бил богат и влиятелен бизнесмен.

Итами имаше син. Казваше се Сайго и беше с една година по-голям от Никълъс — едро и плещесто момче с хлътнали лисичи очички и жесток характер, студено и пресметливо. По-голямата част от времето не се отделяше от баща си, но когато двете семейства си гостуваха, той неизбежно попадаше в компанията на Никълъс.

Никълъс беше сигурен, че Сайго го намрази още в мига, в който го зърна. Не можеше да си представи на какво се дължи подобно отношение, но това беше само в началото. После реагира така, както всяко момче на света би реагирало на непредизвикана враждебност — отвърна му със същото.

Разбира се, причина за всичко беше Сацугай. Той беше настроил Сайго по този начин и когато Никълъс се увери в това, омразата и страхът му от този човек се усилиха хилядократно. В същото време именно Сайго го представи на Юкио. С една дума, всичко на този свят се балансира и уравновесява взаимно.

Така е, нали?

Мъжът с огледалните авиаторски очила изкачи стъпалата на спирка „Пенсилвания“ на Седмо авеню, без да поглежда встрани. За разлика от повечето пътници, които бързаха към ъгъла да хванат някое свободно такси, той остана на мястото си, търпеливо изчака зелената светлина на светофара, после пъргаво прекоси уличното платно, без да обръща внимание на ситния досаден дъждец. Заради походката му, а може би и поради продълговатия черен сак, преметнат небрежно през мускулестото му рамо, човек би го взел за професионален танцьор. Движеше се леко и без усилие, като пролетен бриз.

Носеше копринена риза с къси ръкави, памучни панталони в същия тъмносин цвят, сиви велурени обувки с тънки подметки и ниски токове. Лицето му беше широко, с дълбоки вертикални бръчки от двете страни на устата му, сякаш този човек никога в живота си не беше се усмихвал. Острата му като четина черна коса беше късо подстригана.

Стигна източния край на Седмо авеню, заобиколи тълпата пред входа на хотел „Статлър Хилтън“, пресече Трийсет и втора улица, мушна се под бялата тента на „Чайнатаун експрес“ и хлътна във вратата на съседната закусвалня „Макдоналдс“.