Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Така — проточи Со Пенг. — Сега започва нова страница в живота ви. Ще станете политик, дори нещо повече — ще започнете да творите история. Много добре, много добре… Скоро аз също ще трябва да напусна Сингапур, другаде се нуждаят от моите услуги… Така… нашата среща сега е наистина последна… нещо като прощално празненство…

Настана дълго мълчание, изпълнено с някакво прясно очакване. В тишината ясно се чуваше как дъждовните капки се оцеждат от зелените листа на дърветата край къщата.

Появи се Чиа Шенг, притиснала до себе си някакъв предмет. Приближи се до масата и го подаде на Со Пенг. После остана изправена до стената.

Со Пенг вдигна предмета към гърдите си и полковникът видя, че това е медна кутия, покрита с лак и емайл, дълга трийсетина и широка около двадесет сантиметра. Върху капака й беше нарисуван разгневен дракон, вплел се в тялото на грамаден тигър с разперени лапи.

Со Пенг вдигна кутията още по-високо пред гърдите си и каза:

— Скъпа Чонг, искам да ти поднеса извиненията си, че в деня на сватбата ти с полковника не бях в Сингапур. В продължение на месеци обмислях какъв да бъде подаръкът ми, защото, както знаеш, всичко мое е и твое — така, както е на всичките ми деца. — Кутията се спусна върху масата и остана там, изящна и красива като току-що изкопан диамант. — Но за мен ти си повече от всички други, Чонг. Защото твоята любов е толкова по-силна и по-чиста, колкото по-трудни са изпитанията, които е трябвало да преодолееш. Нито едно от децата ми, с изключение на теб, не е искало нещо от своя живот.

— Несъмнено ти знаеш това. Това, което не знаеш и което ще ти кажа сега, е, че от всички тях само ти, твоето съзнание и начин на възприемане на света се приближават почти напълно до моите. Това дълбоко ме развълнува, защото стана естествено, без усилия от моя страна. Сама искаше да го притежаваш и наистина го притежаваш.

— Сега, преди да си кажем последно сбогом, искам да ти подаря това, на теб и твоя полковник на детето, което очакваш, на всички следващи депа, които ще дойдат… Защото се страхувам, че повече няма да се видим. Подарявам ти го с радост, от цялото си сърце. То е от мен, от Чиа Шенг, от нашите древни фамилии… На света няма друго такова, съдържанието му не може да се открие никъде другаде по света. Това е моето наследство за теб, използвай го както намериш за добре.

Старите му ръце с дълги и набръчкани пръсти се протегнаха, леко побутнаха кутията към средата на масичката. Там, сякаш напуснати от всякаква жизненост, те безсилно се разтвориха, после бавно се върнаха в скута му.

Стиснал треперещата ръка на Чонг, полковникът не откъсваше поглед от лицето на Со Пенг. Искаше да каже нещо, но умът му беше обхванат от странна парализа, която се предаде и на езика му. Седеше край масичката и безмълвно наблюдаваше този странен, тайнствен и очевидно могъщ възрастен мъж, от когото сякаш го деляха хилядолетия. Не знаеше кой е той и какво е направил, за да придобие своето могъщество, но въпреки това беше проникнат от дълбоката яснота на мислите му; имаше чувството, че знае всичко…

И той, и Чонг се влюбиха в къщата и малката градинка пред нея, разположени в едно от токийските предградия. Макартър, вероятно съвсем разумно, го беше помолил да си намери подходящ дом в чертите на града, тъй като службата изискваше близостта му. Но полковникът не успя да намери такава къща, въпреки че двамата с Чонг огледаха доста места в центъра на Токио.

Принудиха, се да разширят кръга на обиколките си и още при първото си излизане извън чертите на града попаднаха на този прекрасен дом. Намираше се в район, който като по чудо беше оцелял от бомбардировките, унищожили напълно половината от Токио и голяма част от предградията му.

Беше построен в източния край на огромна гора от борове и кедри, сред която блестеше великолепният шинтоистки храм. Приличаше на някакъв вълшебен цвят от друг свят, чийто грациозен дизайн и естествена красота незабавно плениха душата на полковника, разкривайки му по-ясно дори от най-образованите мъже на тази страна безсмъртието и достойнството на японския дух. Всеки път, когато очите му се спираха върху този храм, в съзнанието му изплуваше образът на Со Пенг.

Никой не познаваше предишните собственици на този дом, дори Атаки, мъдрият стар градинар. От години стои изоставен, съобщи той на полковника. Въпреки липсата на стопани Атаки идвал тук всеки ден да поддържа градината, правел го толкова отдавна, че вече изгубил чувството за време. Може би просто не иска да каже каквото знае, помисли си с горчивина полковникът. Но така или иначе, къщата вече беше негова.