Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

От своя страна полковникът знаеше само едно — отношенията му с Чонг бяха на прага на решително изпитание, тъй като благословията на този старец беше от решаващо значение за нея. Не можеше да разбере защо не се е нуждаела от нея в навечерието на брака им, но сега виждаше ясно, че Чонг трябва да я има, преди да напусне завинаги Сингапур.

Фактът, че тази къща и цялото селце бяха изолирани и напълно непознати за белите обитатели на града, го правеше още по-предпазлив. Полковникът с болка в сърцето признаваше факта, че повечето китайци не питаят особено добри чувства към европейците — тези груби и едри варвари, дошли през морето. В този момент никак не го утешаваше мисълта, че подобни чувства обикновено са съвсем основателни.

Едновременно с това той самият изпитваше силна любов към тези хора, към техния живот и история, религия и обичаи. Без съмнение именно това чувство го накара импулсивно да промълви:

— Ние положително имаме много да се учим от тукашните хора, сър. Едновременно с това обаче мисля, че най-добрият начин да се опознаем взаимно е да поддържаме тесни контакти помежду си. Само от такива контакти може да се роди доверието.

Ръцете на Со Пенг се скриха в широките ръкави на робата и той ги скръсти пред крехките си гърди.

— Доверие — повтори замислено той, сякаш думата беше нова за него и трябваше да опознае вкуса й. — Но доверието може да има безброй нюанси, полковник. Между тях спокойно можем да включим и, да речем тайните…

— Може би не сте далеч от истината, сър — отвърна полковникът.

— А какво ви кара да мислите, че можете да бъдете обект на подобно доверие? — попита Со Пенг.

Очите на полковника станаха неподвижни и напълно непроницаеми за околните, лицето на стареца бавно се разми пред напрегнатия му взор, във въздуха останаха да висят като блуждаещи светлинки единствено гласовете им.

— На първо място уважението, сър. После идва познанието — нарочно търсеното и напълно усвоено познание. След това — приемането и примиряването с околния свят, пълното разбиране на ролята на отделния индивид в него. Има и любопитство — вечното човешко любопитство да се разбере неразбираемото… А накрая идва и любовта.

След тези думи полковникът се поуспокои. Знаеше, че е успял да изрази мислите, които вълнуват сърцето му, да ги изрази по начин, който беше напълно приемлив за него като човек, но едновременно с това запазваше и достойнството на съпругата му. Нищо повече не беше необходимо в мигове като този.

Когато Со Пенг проговори отново, той се обърна не към полковника, а към съпругата му.

— Чонг — рече — Имам чувството, че Чиа Шенг те вика. Долавям гласа й в този странно разреден преди бурята въздух…

Чонг безмълвно се поклони и се оттегли. Полковникът мълчаливо чакаше. Първите талази на бурята връхлетяха крехкото им укритие.

— Чонг съобщи, че скоро заминавате за Япония — започна Со Пенг.

— Вярно е — кимна полковникът. — Утре пътуваме. Получих назначение при генерал Макартър и ще работя за възстановяването на страната.

— Това е престижна работа — кимна старецът. — Ще останете в историята, така ли?

— Честно казано, не съм мислил за това.

— А не ви ли е минало през ума, че трябва да оставите японците сами да извършат това, което нарекохте „възстановяване на страната“?

— Това би било идеалното разрешение. За съжаление известни елементи в японското общество са насочвали в погрешна посока развитието на страната през последните двадесет години. — Събеседникът му запази мълчание и полковникът продължи: — Сигурен съм, че знаете какво вършеха в Манджурия.

— Манджурия? — смръщи лице Со Пенг. — Какво общо с Манджурия имаме аз и моят народ? За нас това е само една точка в другия край на света. На ваше място бих оставил японците и болшевиките да се бият за нея колкото щат. Мисля, че Китай нищо няма да изгуби, ако забрави за Манджурия.

— Но японците гледат на нея като предмостие за завладяването на Китай. Искат да създадат свои военни бази там за бъдещата си експанзия.

— Така е — призна с въздишка Со Пенг. — Империалистичните им апетити ме натъжават дълбоко или поне ме натъжаваха, когато бях млад. Тогава се чувствах особено наранен, защото съзнавах, че японците са тръгнали по пътя на милитаризма. Всъщност те винаги са вървели по този път, той е в кръвта им от векове и същността му не може да се измени нито от риториката на политиците, нито от опитите за колективна амнезия. Разбирате ли ме, полковник? Днес и германците се отричат от своя расизъм, колкото и глупаво да звучи това. Все едно да се отречеш от въздуха, който дишаш!