Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Озоваха се в помещение, чиито размери не отстъпваха по нищо на предишното. Трите му стени бяха покрити със завеси от изключително качество, с тъмни, но въпреки това живи цветове, край които годините се бяха хлъзгали като леки и едва забележими облачета, В ноздрите му нахлу благовонието на запалени мангалчета с непознати аромати.

— Моля — рече Чиа Шенг и ги насочи към ниска лакирана масичка от червено дърво. В средата й беше поставен глинен съд със свежи цветя. Завесите зад нея бяха леко открехнати, те минаха през тях и спряха пред малка вратичка, която беше толкова черна, сякаш беше изсечена от самороден къс оникс.

— Стълбите — промърмори Чиа Шенг и миг по-късно започнаха да се изкачват. Пространството беше толкова тясно, че бяха принудени да се наредят един подир друг.

Накрая стигнаха до нещо като куличка, която полковникът определи по-скоро като мансарда. Четири широки дървени колони крепяха покрива от зелени керамични плочки. Оттук се разкриваше, великолепна гледка към трите посоки на света, само четвъртата се препречваше от огромните базалтови скали, извисяващи се като митични великани, решени да закрилят обитателите на този дом.

В мига, в който стъпиха върху площадката, очите на полковника бяха привлечени от фигурата на висок мъж, който беше опрял дълъг далекоглед до окото си и очевидно наблюдаваше приближаващата се буря. Това беше Со Пенг.

— Добре дошли, полковник Линеър — продума той и богатият му дълбок глас сякаш накара цялата мансарда да затрепери. Мандаринското му наречие носеше странен акцент — ако прибегне до западните стандарти, човек би казал, че звучи задавено. Не помръдна от мястото си, не показа с нищо, че си дава сметка за присъствието на Чонг. Изпълнила задачата си да посрещне гостите, Чиа Шенг мълчаливо се обърна и заслиза по извитата стълба.

— Моля ви да се приближите и да застанете до мен, полковник — рече Со Пенг. Беше облечен в стара официална китайска роба, която имаше цвят на седеф, от материя, която полковникът никога не беше виждал. Дори и при най-лекото помръдване на стареца повърхността й поемаше и отразяваше колебливата светлина по наистина запленяващ начин.

— Погледнете — рече старецът и подаде далекогледа на полковника. — Погледнете настъпващата буря и ми кажете какво виждате.

Полковникът пое излъскания бронзов уред, примижа с едното око и го доближи до другото. Тук, в орловото гнездо на Со Пенг, вече се усещаха първите предизвикателства на бурята, чието зараждане бяха забелязали на идване. Вятърът се усилваше.

В кръгчето на окуляра се виждаха скупчените облаци, пурпурночерни като зеещи рани, небето зад тях също беше претърпяло метаморфоза. Доскоро стабилният му жълтеникав цвят вече беше прорязан от светлозелени ивици и образуваше комбинация, която земният свят едва ли някога би създал. От време на време тишината се нарушаваше от гърления тътен на далечните гръмотевици, търкалящ се над застиналия пейзаж като тежко цунами. Полковникът послушно описа всичко, което беше видял.

— И това е всичко, което улавят сетивата ви — рече Со Пенг. В интонацията му нямаше и следа от въпрос.

Да, готвеше се да потвърди полковникът, това е всичко, което мога да видя. Но в последния момент замълча, убеден, че старецът очаква от него да види й нещо друго.

В продължение на няколко дълги секунди местеше далекогледа сантиметър по сантиметър, над близките околности, но въпреки това не успя да открие нищо ново. Силно заинтригуван, той вдигна уреда нагоре. Нищо. Свали го ниско, към земята под куличката. В близките оризища, голи и незащитени дори от едно дръвче, се виждаха женски фигури, които се навеждаха и късаха стръкове ориз, без да обръщат внимание на приближаващата буря. Полите им бяха повдигнати и вързани отпред, върху гърбовете им бяха закрепени широки кръгли кошници, босите им крака бяха затънали до глезени във водата.

— Жените продължават да работят — рече полковникът. — Сякаш изобщо няма да има буря.

— Аха — кимна Со Пенг. — Какво ви говори това, полковник?

Полковникът свали ръката си с далекогледа и се обърна към голата жълтеникава глава на стареца с дългите сиви косми, стърчащи от върха на брадичката му, и ясните тъмни очи, които го гледаха хладно и отчуждено — очи на човек от друга епоха.

— Те знаят нещо, което ние не знаем — промълви той.

Со Пенг промърмори нещо и замълча. Очевидно разбираше, че зад това „ние“, споменато от събеседника му, се криеше невежеството на всички европейци. Все пак трябваше да прецени дали полковникът говори сериозно или зад думите му се крие снизхождение. Со Пенг, подобно на много азиатци, беше имал достатъчно контакти с хора, обладани от това чувство. Въпреки това предпочете да не прекъсва срещата — нещо, което лесно би могъл да стори, и това показа, че интересът му към този мъж беше събуден въпреки краткия контакт помежду им.