Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Няма защо да се срамувате — отвърна полковникът. — Наричайте ме просто Денис.

С това име тя успя да се справи, макар че нито един англичанин не би произнесъл „Д“ по нейния начин. Повтори го два пъти, после добави:

— Никога няма да забравя какво сторихте за мен, Денис.

В същата секунда полковникът разбра, че това е жената, за която ще се ожени.

Когато полковникът получи американското предложение да замине за Токио и да стане съветник на генерал Дъглас Макартър — главнокомандуващ окупационните сили в Япония, първата му мисъл беше за Чонг. Не можеше, а и не искаше да отхвърли това предложение, само се питаше как ще го възприеме тя.

Това стана в началото на 1946 година и този район на света все още живееше със спомена за атомните експлозии над Хирошима и Нагасаки.

Двамата с Чонг бяха женени от четири месеца, а тя вече беше бременна в третия. Реши да напусне Сингапур без всякакво колебание, макар че с течение на времето го беше възприел за своя втора родина. Освен че се считаше длъжен да приеме новото назначение, той си даваше ясна сметка и за острите проблеми на Япония след безусловната й капитулация година по-рано и беше изпълнен с решимост да отдаде всичките си сили и умения на каузата, която генерал Макартър нарече „смел нов курс за развитие на японската държава.“

Поколеба се само за миг, после извика Данвърс и му каза, че се прибира у дома, да го търсят там в случай на неотложна необходимост.

На прага го чакаше Чонг, отпратила Пи в кухнята още при първото познато ръмжене на джипа.

Днес се прибираш рано, Денис — усмихна му се тя.

Той слезе от джипа, махна с ръка на шофьора и престорено се намуси:

— Сега сигурно ще кажеш, че слугите не могат да почистят от мен!

— Нищо подобно! — извика тя, хвана ръката му и го поведе нагоре по стълбите. — Напротив, вече ги наплесках по задниците и ги пратих да оправят кухнята, макар никак да не им се искаше…

Прекосиха хола и влязоха в кабинета. Тя му сипа питие.

— Нима са направили нещо, което заслужава наказание? — попита той и пое запотената чаша.

— О, не! — промълви тя и уплашено вдигна малката ръчица пред устата си.

Преливащ от вътрешно щастие, той с усилие остана сериозен и бавно кимна глава.

— Вярвам, ще ми кажеш, ако има нещо подобно… Нали?

— Няма нищо подобно — отвърна тя и с жест го покани да седне на любимия си стол. Когато той се настани удобно върху мекото седалище и изпружи крака на килима, тя бавно се отпусна на колене до него. Беше облечена в тъмносиня брокатена роба от фина коприна с тясна якичка и широки ръкави във формата на камбанки. Полковникът нямаше и най-малка представа откъде се е сдобила с тази дреха, но щеше да прояви лошо възпитание, ако я попита.

— Това не е твоя грижа — продължи тя. — Аз отговарям за реда тук, а ти се грижиш за реда в целия град. Безупречната обстановка в нашия дом е моя грижа, защото най-важното за духа на човека е спокойствието. Съгласен ли си? — Той кимна, без да е в състояние да отмести очите си от нейните, а тя продължи: — Спокойствието на един дом се определя не само от неговото местоположение и качеството на прислугата, но и от неговите стопани. — Отново млъкна, а полковникът отпи една глътка от чашата си, остави я на бюрото до себе си и изпъна гръб.

Западната му кръв го подтикваше да стисне в длани сръчните й деликатни ръце, да я притисне до себе си и да я попита: „Кажи какво има, скъпа? Какво те тревожи?“ Знаеше, че не бива да прави това, тъй като щеше да я накара да изпита дълбок срам. С просто око се виждаше, че за тази тирада се беше подготвяла дълго време. Трябва да я уважи и да я остави сама да стигне до темата, която я вълнува. Ако по време на шестгодишния си престой в Далечния изток изобщо беше научил нещо, това несъмнено беше търпението. Ако не беше успял да го стори, при това да го стори бързо, животът му сред тези толкова различни хора несъмнено би се превърнал в трагедия.

— Но ти знаеш, Денис, че спокойствието е само едната страна на това, което наричаме хармоничен живот. Всички хора се стремят към хармонията, тя е база на ясния разсъдък, на добрата и всемогъща карма. — Пръстите й леко докоснаха ръката му, кротко отпусната върху страничната облегалка на креслото. — Ти притежаваш тази карма, тя е здрава и сигурна като мрежата на опитен рибар… — Очите й се сведоха към сплетените й пръсти, после се стрелнаха към лицето му: — Страхувам се да се намесвам в нея, защото има опасност всичко да разруша. Но днес сме длъжни да мислим и за друго… Съдбите ни се срещнаха и преплетоха и кой знае… от тях може би се е зародила още по-могъща карма? — Той кимна отново, а тя, доволна, че разполага както със съгласието му, така и с цялото му внимание, добави: — Сега искам да те помоля нещо…