Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Първите британски части вече били в предградията на Сингапур. Комендантът решил да прегрупира своите войски на изток и оттам да нападне англичаните във фланг. Но станало така, че колоната прекомерно се разтеглила и вместо да напада, тя се оказала атакувана флангово. Попаднал под кръстосан огън, комендантът съсякъл с катаната си шестима британски войници, останалите благоразумно се оттеглили, и засипали щаба на японците със снаряди. От коменданта не останало нищо, дори костица или късче плат.

Години по-късно сред струпаните купища на малко антикварно магазинче в Токио Никълъс откри една литография в стил „укийо“, на която беше изобразен точно такъв момент — славният самурай загива в героична битка, огромната му катана е отхвръкнала настрана, разкривена от мощен взрив. Никълъс беше убеден, че точно по този начин е загинал бившият съпруг на майка му.

Майката на Никълъс беше напълно чужда на политиката, омъжена по любов и вътрешно убеждение! След поражението на японците в Сингапур и трагичната смърт на съпруга си тя откри, че светът се е превърнал в плашеща с размерите си празнота. Възпитана според религиозните традиции, тя беше убедена, че животът е за живите, а мъртвите трябва да бъдат оставени на мира. Човек скърби за загубата на близките си, после продължава напред. Карма. В това вярваше най-много, а не в предопределенията на съдбата. Не беше фаталистка, за каквато я биха взели повечето европейци. Просто знаеше, че на неизбежните неща в живота човек е длъжен да се подчинява. Такава беше и смъртта на съпруга й.

Но тя живееше във време на съдбовни промени и като красиво цвете, попаднало в окото на тайфун, се чувстваше напълно загубена сред пушечната стрелба и бомбените експлозии.

По ирония на съдбата срещна бащата на Никълъс в същата канцелария, от която бившият й съпруг отправяше заповедите до своя разбит гарнизон. Насочила се натам, сякаш това е будистки храм, свято защитен от пламъците на войната. А може би и защото това беше единственото й познато място в Сингапур, което все още не беше разрушено. Странно, но мисълта да напусне града изобщо не й минаваше през главата. Обратно — луташе се из разрушените улици без никаква мисъл за собствената си безопасност.

Градът обаче беше толкова разрушен, че тя се обърка и не можеше да открие търговската част, в която се намираше жилището й. Сред купищата развалини плачеха деца, които някой сякаш тайно беше пуснал от скривалище сред най-ужасяващите кошмари на войната. Спомни си за щастливите момински години и веселите новогодишни празненства — време без грижи, без ограничения за радостта. И това някак й помогна да оцелее.

И тъй, вече много дни тя се луташе сред димящите развалини, хлътваше в първата дупка, когато ушите й долавяха тежките стъпки на приближаващи се войници. Нямаше представа какви са тези войници и не се интересуваше — още от началото на войната тя не правеше никаква разлика между воюващите страни. Като по чудо избягна сериозни, може би и смъртоносни опасности. Карма, свиваше рамене тя по-късно…

Всъщност оцеля благодарение състраданието на китайците, които я шпионираха, но едновременно с това се грижеха за прехраната й. Наливаха с лъжица рядка оризена супица в гърлото й, тъй като дори и тези прости движения й създаваха затруднения. Облекчаваше се сред боклуците и отдавна беше забравила какво е баня. Когато случайно се натъкваше на все още действащи фонтани, тя подлагаше ръце под водната струя и я гледаше така смаяно, сякаш това беше едно от седемте чудеса на света. Когато валеше, тя спираше, вдигаше очи към свъсените облаци, търсейки очите на бога.

Онази сутрин, когато, залитайки, влезе в гарнизонния щаб, бащата на Никълъс се намираше в разгара на административна криза. Войниците му не само трябваше да прочистят последните гнезда на японската съпротива, но бяха принудени да поемат и функциите на полицаи, тъй като китайската и малайската общност в Сингапур бяха в състояние на напрегнато полупримирие и помежду им избухваха постоянни кървави свади. Хората му спяха най-много по час и половина на ден, бяха на ръба на изтощението, положението ставаше нетърпимо. Седнал на същия онзи стол с дървено облегало, който през последните три години беше неприкосновена собственост на мъртвия японски комендант, полковникът си беше поставил непосилната задача да овладее положението в опожарения град, без да проявява открито неподчинение на заповедите, които пристигаха от щаба. Не беше мръднал от този стол вече почти цяло денонощие.