Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Хората отдавна вече не постъпват така — учудено я гледаше Никълъс. — Да решават съдбата на близките си, сякаш са някакви вещи!

— Нима? — иронично се усмихна тя. — Аз пък мисля, че го правят всеки ден и навсякъде. При брака, в който от жената се очаква поемането на точно определени задължения, при развода, в който децата се превръщат в разменна монета за сключване на сделката, при романтичните приключения също… Това е ежедневие, Ник, нима не го виждаш? Вече ти е време да пораснеш!

Предимството й във височина го раздразни и той скочи от дивана.

— Бас слагам, че това са думи на баща ти! „Време ти е да пораснеш, Джъстин!“

— А ти, знаеш ли какво си? Едно мръсно копеле!

— Хайде, хайде, не започвай пак! Вече ти казах, че…

— Копеле! — повтори тя, прелетя над масичката за кафе и заплашително насочи ноктите си към лицето му. Той стисна тънките й китки и без усилие я закова на място.

— Слушай какво ще ти кажа! — очите му се впиха в нейните, а в гласа му се появи опасна ръмжаща нотка. — Нямам нищо против да си препускаме заедно от време на време, но вече ти казах, че не съм Крис и няма да ти позволя да ме нападаш, когато ти хрумне да ставаш център на вниманието! Има и други начини да го постигнеш — например като ме помолиш…

— Кого точно трябва да моля? — предизвикателно го изгледа тя. — Не чух добре…

— Ето значи каква била работата! — възкликна той. — Аз съм безчувствен грубиян без капчица прозорливост, аз съм примитивно човешко същество! Затова не изпитвам нужда от драми…

— В замяна на това аз изпитвам!

— Не — рече той и пусна китките й. — И ти не изпитваш!

— Докажи го!

— Само ти можеш да направиш това.

— Ще ми трябва малко помощ — погледна го в лицето тя, после вдигна ръка и го погали по бузата. — Помогни ми — прошепнаха устните й, — помогни ми!

Устата му покри тези разтворени, още шепнещи устни.

На пръв поглед прякорът „Били Дивака“ съвсем не подхождаше на Били Шоутък, но това беше само на пръв поглед. Беше на около четиридесет години, възнисичък и слабоват, с по-скоро деликатно телосложение. Дори и в най-горещите летни дни носеше риза с дълъг ръкав — така беше облечен и сега, на този плаж, на който имаше повече пот, отколкото вятър.

Приятелите му в „Грендел“ знаеха отговора на тази загадка — Били просто не искаше да излага на показ огромните си бицепси. А ако са подхванати както трябва, тези момчета щяха да добавят и друго — дори в най-голямата жега Били избягва бирата и предпочита двойно уиски с лед.

Този мъж работеше в компанията „Литко“ и беше специалист по монтажа на далекопроводни кабели. През свободното си време висеше предимно в „Грендел“, сваляше без усилие ръцете на мераклиите на канадска борба и постоянно се оправдаваше:

— Не беше нужно да ходя по разни шибани тренировки за тези ръце…

След това вдигаше едната от тях — както за демонстрация, така и за да си поръча поредното уиски.

— Всичко е от бачкането. Честно и почтено бачкане, от което човек се изпотява здравата! — Поклащаше пясъчнорусата си глава и добавяше: — Да не съм от ония шибани културистчета!

„Грендел“ беше кръчма, чиято клиентела се състоеше почти изцяло от работници (драскачите и интелигентите ходеха другаде), разположена на десетина километра от Уест Бей Бридж, непосредствено до магистралата „Монтаук“.

Стъпил на най-горното стъпало, Били Шоутък се готвеше да си тръгва. Небето губеше теменужения си цвят и го заменяше с черния, движението по магистралата се разделяше на странни двуцветни окръжности, които проблясваха с бяло-червените си светлини като очите на митични чудовища.

Били пое дълбоко дъх и цветисто препсува лятната навалица. Ще изпукаме от газовете на проклетите им коли, помисли си той.

На няколко крачки от вратата на кръчмата го очакваше камионетката с надпис „Литко“, но някак си не му се щеше да обърне гръб на шумния, весел и приятно затоплен бар. Оглушителната музика на джубокса го блъскаше в тила. „Оставих сърцето си в Сан Франциско“, пееше Томи Бенет.

Вземи си проклетото Сан Франциско, а с него и цялото Западно крайбрежие, и си ги натикай в задника, ядоса се изведнъж Били. Беше служил там като войник и го мразеше с цялата си душа. Аз пък нищо не съм оставил там, ухили се вътрешно той. Само един, хубав трипер, натресен на неизвестно количество местни красавици. Проклет да бъда, но напоследък почвам да съжалявам, че се захванах с това бачкане тук. Не че ми тежи да изкарвам по смяна и половина на ден, ама понякога направо не ми се мърда… Като днес например.