Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Вече го е сторил — въздъхна Флоръм и се надигна с протегната ръка: — Благодаря за информацията, беше ми приятно да се запознаем.

После кимна на Док и излезе.

На вратата се почука и сърцето на Джъстин пропусна един такт. Остави писалката, избърса ръцете си с парцалче и се измъкна иззад чертожната дъска. Светлината беше превъзходна — тя винаги предпочиташе естественото осветление пред това на чертожната лампа въпреки несъмнените му качества, постигнати благодарение на хитроумно монтирани луминесцентни тела.

На прага стоеше Никълъс.

— За онзи труп те повикаха, а? — попита тя и го пропусна край себе си.

Той прекоси хола и седна на диванчето с ръце на тила.

— Какъв труп?

— Знаеш какъв — онзи, който извадиха от морето, когато се запознахме.

— Вярно — призна той, внезапно усетил как го наляга смъртна умора.

— А защо повикаха точно теб?

— Искаха да научат как точно е настъпила смъртта — леко вдигна главата си той.

— Значи не е удавник, така ли? Но какво общо имаш ти…

— Джъстин, защо не ми каза, че баща ти е Рафаел Томкин?

Ръцете й с преплетени пръсти рязко се спуснаха надолу.

— Защо пък трябваше да го сторя?

— Да не би да си мислиш, че ще хукна подир парите ти?

— Не говори глупости! — сряза го тя и изпусна къс, напрегнат смях. — Аз нямам никакви пари.

— Знаеш какво имам предвид.

— Но какво значение има личността на баща ми?

— Наистина никакво. Интересува ме повече въпросът защо си променила фамилното си име.

— Мисля, че това не е твоя работа.

Той стана, приближи се до статива и погледна скицата върху него.

— Браво, харесва ми…

После влезе в кухнята и отвори вратичката на хладилника.

— Онзи човек е бил убит — подхвърли през рамо той. — Убит от професионален убиец, но никой не знае защо. — Извади бутилка минерална вода и напълни една чаша. Отпи глътка, после добави: — Повикали са Винсънт специално за случая, защото вероятно става въпрос за японски убиец, който работи на парче. Той пък поиска да научи моето мнение… — Обърна се и влезе обратно в хола. Джъстин стоеше там, където я беше оставил. — В случая не става въпрос за наемните убийци, за които четем всеки ден по вестниците… за онези, които действат из Бруклин и Ню Джърси. За такъв тип сигурно не си чувала никога. Те са прекалено умни, за да допуснат шум около себе си. Познават ги само най-доверените им клиенти… Всъщност аз едва ли мога да ти кажа нещо повече в тази насока. — Седна на диванчето и вдигна очи към лицето й: — Разбра ли какво ти разказах?

Отвърна му тишината, маркирана от далечния тътен на прибоя. Най-сетне да се раздвижи, приближи се до стереоуредбата и постави плоча на грамофона. После, сякаш току-що започналата музика се оказа нежелан натрапник, рязко отмести игличката.

— Той ми се обади по телефона, когато бях студентка втора година в „Смит“ — изведнъж започна тя, все така с гръб към него. Гласът й звучеше, сдържано и някак сухо. — Изпрати проклетия си частен самолет, да не би да изпусна прекалено много лекции. — Обърна се към него, но очите й не се отделяха от листа хартия, който пръстите й нервно мачкаха. — Бях… как да го кажа… уплашена. Нямах представа за какво ме вика у дома толкова спешно. Веднага си помислих за мама. Не за Гелда, която никога не боледуваше, а за мама… Както и да е. Вкараха ме в кабинета му, той стоеше до камината и си грееше ръцете. Стоях както си бях с лодена и сняг по раменете и го гледах. Предложи ми питие… — Главата й рязко се вдигна и очите й го опариха: — Представяш ли си? Предложи ми питие така спокойно, сякаш бяхме делови партньори, на които предстои да обсъдят важна сделка!

— Странно, но точно това е останало запечатано в главата ми — двама делови партньори, седнали да обсъждат сделка… „Скъпа, рече, имам изненада за теб. Запознах се с един страшно интересен човек, който всеки момент ще бъде тук… вероятно се е позабавил от снега. Ела, свали си палтото и се настанявай“. Стоях като вкопана на мястото си, напълно объркана. „Затова ли изпрати самолет да ме вземе?“ попитах. „Да, отвърна той, искам да се запознаеш с него, защото е идеален партньор за теб. Семейството му е солидно, с широки връзки, а той самият е хубав мъж, жените са луди по него…“ „Татко, рекох, почти припаднах от уплаха заради някакви глупости!“ „Е, нима толкова те изплаших?“, искрено се учуди той. „Разбира се, помислих, че се е случило нещо с мама, или…“ „Не ставай глупачка, Джъстин, знаеш ли от колко време мисля какво да те правя?“ Излетях като фурия от кабинета му, а той така и не разбра от какво съм ядосана. Правел всичко от обич, поне така каза. „Знаеш ли колко време ми отне този избор?“ — това ме попита, докато излизах от стаята… — Джъстин въздъхна и поклати глава: — Времето винаги е било най-ценната стока в очите на баща ми…