Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Той безшумно се насочи към хола, откъдето долиташе подсвиркването на вятъра и странната жълтеникава светлина. Движеше се странично, с изнесен напред ляв крак, колената му бяха леко прегънати като на фехтовчик, стъпалата му не се отделяха от пода. Без да й каже нито дума, той изчезна в коридорчето.

От мястото си до холната маса Джъстин видя разбития прозорец над кухненския умивалник, видя и парчетата стъкло по пода, хладно проблясващи на светлината на лампата. Не посмя да отиде натам, тъй като беше боса. Пердето плющеше под напорите на вятъра, нахлуващ свободно през счупеното стъкло, краищата му почукваха по облицованата е плочки стена.

Никълъс се приближи още няколко сантиметра, после се наведе и замръзна като статуя над някакъв предмет, закрит от кухненската маса. Остана в това положение толкова дълго, че тя се престраши и влезе в кухнята, като внимателно избираше пътя си. Надникна зад рамото му, изхълца и извърна глава. Но видяното властно я привличаше, тя преглътна и погледна отново.

На пода лежеше черна косместа топка, доста голяма и напълно неподвижна. Около нея проблясваха капчици кръв, някои от тях попаднали върху счупените стъкла. В носа й нахлу странна и противна миризма, повдигна й се. Очите й се насълзиха.

— Какво… какво е това?

— Не съм сигурен — тихо промълви той. — Твърде голямо е за прилеп, поне в тази част на страната такива прилепи няма… Не ми прилича и на летяща катеричка.

Телефонът иззвъня и Джъстин подскочи. Обгърнала раменете си с ръце, тя тихо прошепна:

— Ох, побиват ме тръпки.

Вкопан на място, Никълъс не отместваше поглед от странното животно, което беше проникнало през стъклото.

— Вероятно е било заслепено от светлината — рече най-сетне той.

Телефонът продължаваше да звъни, Джъстин направи крачка към него и вдигна слушалката. После каза нещо, но той с нищо не даде да се разбере, че я чува. Наложи й се да се приближи до него и да го побутне по рамото:

— Винсънт иска да говори с теб.

Той я погледна с невиждащи очи, после ги измести някъде встрани и разсеяно кимна.

— Добре. — После с натежал от тревожни мисли глас добави: — Не се приближавай до него!

Пое слушалката и остро попита:

— Какво има?

— Търсих те у вас — прозвуча гласът на Винсънт. — Никой не вдигна и си позволих да…

Гласът направи кратка пауза, после отново забръмча в ухото му:

— Добре зная, че е никое време, но се случи нещо важно — второ нападение. Флоръм току-що докара тялото, в момента го снимат…

Свирещият през счупеното стъкло вятър сякаш изведнъж го обля с ледени вихри. Замръзнал на място, Никълъс гледаше как съхне потта по тялото му. После премести очи към косматия труп на пода, от който продължаваше да капе кръв. Сякаш търсеше нещо, но не знаеше какво.

— Ник — повика го тихо Винсънт. — Този човек е буквално разсечен на две, от рамото до хълбока… Разсечен е с един-единствен удар. Разбираш ли, Ник?

Шинтоисткият храм беше построен сред най-гъстата малка гора, която Никълъс беше виждал през краткия си живот. Тя се намираше само на триста метра от източния край на имота, а оттам до къщата — просторна, изящна и хармонична постройка в японски стил — имаше още около сто и петдесет метра. Отпред формата й беше като голямо „Г“, до нея се стигаше, през изключително подредена градина, която, излишно е да се споменава, изискваше онези грижи и внимание, които човек отделя на малко дете.

Иронията на това местоположение се прояви по-късно, когато западно от полегатия хълм се появи ултрамодерна магистрала с осем ленти, която имаше предназначението да облекчи движението за и от центъра на Токио.

Изчезваха, превърнати в отпадъци, и последните следи, от японската военна машина, нейните създатели и ръководители бяха осъдени като военнопрестъпници и хвърлени в затвора. Само императорът беше пощаден, вероятно от уважение към традиционния монархизъм на японския народ.

Но Никълъс започна да учи история на друго място, в друг град.

На 15 февруари 1942 г., по думите на баща му, английският гарнизон в Сингапур отстъпил града на настъпващите японски войски. Те го задържали три години — до септември 1945 г., когато англичаните го превзели отново. Именно по това време баща му се запознал с една лутаща се из съсипания град жена, която по-късно станала майка на Никълъс. Тя била съпруга на коменданта на японския гарнизон и изпаднала в дълбок шок, когато той бил разкъсан от снаряд буквално пред очите й.