Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

С изключение на няколко кратки отскачания до тоалетната, полковник Денис Линеър не напускаше кабинета си нито за миг. Там го завари и изтощената от дългото лутане жена. Как е успяла да премине през трите патрулни двойки и охраната пред входа си остана загадка за него. По-късно доста щеше да се чуди на този факт, но сега беше изцяло погълнат от появата й, скочи рязко иззад отрупаното е книжа бюро, а помощниците му бяха по-стреснати от това негово действие, отколкото от самото присъствие на непознатата в кабинета.

— Данвърс! — викна на адютанта си той. — Веднага донеси походно легло!

Адютантът изхвръкна навън да изпълни заповедта, а полковникът протегна ръце да подхване олюлялата се жена. Очите й се замъглиха и тя припадна в ръцете му.

— Сър? — погледна го въпросително лейтенант Макгивърс. — Какво ще заповядате за…

— Господи, човече, намери една влажна кърпа! — прекъсна го раздразнено полковникът. — И повикай Грей!

Грей беше гарнизонният лекар, висок ъгловат човек с буйни мустаци и зачервена от слънцето кожа. Появи се в момента, в който Данвърс заклещи походното легло на вратата и то отказа да мръдне както напред, така и назад.

— Помогни му, Макгивърс! — нареди полковникът на отново появилия се лейтенант. — Той е добро момче.

После се залови за леглото редом е подчинените си и в резултат на задружните им усилия то най-сетне влезе в тясната канцелария.

Полковникът вдигна жената на ръце и внимателно я положи в леглото. Очите му неволно отбелязаха фините й азиатски черти, скрити под дебел слой прах и мръсотия. Остави я на Грей и се върна зад бюрото. Проблемите продължаваха да възникват един след друг, той им отделяше нужното внимание, но едното му око все гледаше към ъгъла на помещението. Най-накрая Грей се изправи.

— Благодаря, господа — каза полковникът. — Свободни сте, утре сутринта в осем отново тук. — Стана, прекара дълги пръсти през косата си и пристъпи към Грей, който не отделяше поглед от своята нова пациентка. Изчака излизането на останалите и тихо попита: — Как е тя?

— Трудно е да се каже — сви рамене лекарят. — Трябва да дойде в съзнание, за да мога да я прегледам. Очевидно е в дълбок шок, освен това е гладувала с дни. Няма да се учудя, ако цялото лечение приключи след нормално хранене за известен период от време. — Избърса се в кърпата, с която беше почистил лицето й, и добави: — Денис, знаеш, че ме чакат младежи в доста по-тежко състояние от нейното. Ако решиш, че трябва да дойда, след като се свести, просто прати Данвърс да ме повика.

— Полковникът извика адютанта си и му нареди да донесе горещ бульон и варено пиле. След това се отпусна до леглото и загледа нежната, едва доловимо пулсираща шия на жената. И първото нещо, което Чонг видя, когато отвори очи, беше неговото лице. След години, когато разказваше на Никълъс за този инцидент, тя призна, че най-силно впечатление са й направили очите му. „Най-добрите очи, които някога бях виждала“, редеше с напевния си глас Чонг. „Най-добрите и най-сините… Никога не бях виждала сини очи, защото не бях в Сингапур, когато англичаните дойдоха за първи път преди избухването на войната… Често си мисля, че точно те ме накараха да се пробудя. Сякаш запечатани на лента, всичките дълги и кошмарни дни след смъртта на Тцюку изведнъж изплуваха в съзнанието ми… Като филм, който гледах от началото до края. Всичко застана на мястото си, повече нямах усещането, че главата ми е пълна с памук…

Заедно с това усетих как всичко се отдалечава и започнах да мисля за преживените ужаси така, сякаш не аз, а някой друг ги беше изпитал. Тогава разбрах, че баща ми е част от моята карма — част от съдбата и живота ми. Знаех го още преди да отворя очи. Едновременно с това не помнех нищо друго — нито как се озовах в гарнизонния щаб, нито как съм преминала през постовете на англичаните.“

Дългият работен ден свърши и полковникът я отведе у дома. Удавен в пожарища и руини, димящият град сякаш плуваше в лъчите на залеза. Вървяха редом с ръмжащи джипове и тичащи войници, блъскаха се по тротоарите с китайци и малайци, които, сдържани, решителни и сякаш вечни в широките си панталони и сламени шапки, бавно се прибираха по домовете си.

Макар че винаги предпочиташе да ходи пеша, полковникът беше просто принуден да повика джипа си — навалицата беше невъобразима. Разстоянието между щаба в района на пристанището Кепел и къщата си в северната част на града обикновено изминаваше за двайсет минути. Съвсем разбираемо, командуването не беше очаровано от тези разходки и полковникът бе принуден да се примири с присъствието на двама едри и солидно въоръжени войници на крачка зад себе си. Макар че нямаше право на избор, дълбоко в себе си той беше убеден, че това е една безсмислена й излишна мярка.