Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Сега всичко й изглеждаше безкрайно далеч. Годините имат свойството да се влачат като един цял човешки живот, но никога като кратък ден от него. Тази мисъл й хрумна по време на полета за Ню Йорк, тогава в съзнанието й изплува и старата провинциална къща в Кънектикът, която толкова много обичаше като дете. Ясно видя каменната ограда и покритите с бръшлян стени, широките прозорци и дворчето, покрито с каменни плочи, обора от червени тухли отвъд изумрудено зелената полянка и прашната пътечка, около който се разнасяше миризмата на сено и конска пот… Страшно много обичаше това място, което, кой знае защо, й напомняше за Англия. Нищо подобно не изпитваше към новото имение, разположено на острова, на самата Джин лейн. Баща й продаде старата къща веднага след смъртта на майка й и плати два и половина милиона долара, за да има жилище на една от най-известните улици в цяла Америка.

Беше по време на великденските празници, в Кънектикът. Джъстин беше на осем години. Гелда си беше поканила няколко приятели, които Джъстин искаше да вижда — вероятно са й били скучни. Майка й беше взела колата и отишла на покупки в града. Джъстин скиташе из огромната стара сграда, пъхаше се из празнично осветените стаи и се пречкаше на прислугата, заета с подготовката на предстоящия вечерта голям прием. Като надничаше през един от прозорците, тя откри, че в извиващата алея пред къщата са паркирани няколко коли. Спусна се по широката стълба към приземния етаж и долови гласовете, които долитаха иззад затворената врата на библиотеката. Натисна бравата и надникна вътре.

— Татко?

Баща й беше вътре, разбира се. Обграден от няколко души, той обсъждаше въпроси, които за нея нямаха абсолютно никакъв смисъл.

— Джъстин — намръщи се той. — Би трябвало да разбереш, че в момента съм зает.

— Само исках да ти кажа нещо — промълви тя, чувствайки се като истинско джудже сред тези едри мъже. Един от тях притеснено се размърда и кожата на дивана изскърца под тежестта на тялото му.

— Няма време сега. Да повикам ли Клифърд? — а макар и въпросително по формата си, последното изречение прозвуча като заповед.

Тя безмълвно се оглеждаше.

Баща й дръпна шнура над главата си, секунда по-късно на вратата се изправи прислужникът.

— Сър?

— Клифърд, моля те, намери й някаква работа, докато се върне госпожа Томкин — нареди баща й. — Не искам повече да бъда прекъсван. Нали тук са някаква приятели на Гелда?

— Да, сър.

— Значи мястото й е при тях, нали?

Да, сър — отвърна прислужникът и се обърна: — Хайде, мис Джъстин…

Но тя вече им беше обърнала гръб и тичаше колкото й държат краката през просторния хол, отвори външната врата и силно я затръшна зад себе си. Харесваше Клифърд, разговаряше с него в продължение на часове. Но в момента искаше да бъде сама.

Заобиколи с пълна скорост къщата и се насочи към конюшнята. Когато стигна там, едва си поемаше дъх.

Имаха шест коня, всичките от арабска порода. Любимец сред тях й беше Крал Саид, нейно притежание, с което можеше да се разпорежда както й хрумне. Разбира се, макар и вече добри ездачи, децата нямаха право да се качват на кон, а дори и да влизат в конюшнята, без да са придружавани от някой възрастен. Но в момента това беше последната грижа на Джъстин. Тя тръгна покрай симетрично наредените клетки и спря пред тази, в която преживяше Крал Саид. Повика го по име и той вероятно я чу, тъй като се раздвижи и нетърпеливо запръхтя, зажаднял за малко галоп. После се завъртя, промуши глава през железните пръчки и я заклати нагоре-надолу, високо над нея. Мощната му шия проблесна като коприна и на Джъстин й се прииска да я погали, но беше твърде ниска, за да я достигне.

Тогава й хрумна да отвори вратата на клетката. Тъкмо повдигаше желязното резе, когато до нея се изправи Клифърд.

— О, мис Джъстин! — ужасено я погледна той. — Никога, никога не трябва да правите това!

В следващата секунда тя вече беше в ръцете му, притискаше се към него с цялото си разтреперано тяло и неутешимо плачеше.

Завръщането в Ню Йорк отбеляза началото на един от най-тежките периоди в живота й. Изпълнена с безпокойство, което не беше в състояние да контролира, тя отчаяно се отдаде на преосмисляне и анализи. В началото имаше чувството, че това не й помага въобще, но после си даде сметка, че го върши прекалено субективно, а състоянието й е толкова потиснато, че не може да усети никаква, дори мимолетна промяна. Сякаш лежи в леглото си с възпалени от безсъние очи, гледа на изток в очакване на утрото, от стрелките на часовника знае, че то не е далеч, но въпреки това нощта продължава да е в пълните си права, в непрогледното й наметало не прониква никакъв светъл лъч…