Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Ретроспективно погледнато, това беше времето на пречистването, на освобождаването от всичко излишно и вредно. Нямаше работа, нямаше и никакви изгледи да получи такава, но въпреки това се зае със своите скици, завръщайки се при изкуството, което някога беше обичала. Бавно събра необходимия минимум материали и най-сетне беше готова да се върне в света.

Оказа се, че не е толкова страшно, колкото си беше представяла. Не мигна две нощи преди официалните събеседвания, душата й беше свита от ужас. Но още втората от агенциите, на които беше предложила своите работи, и предложи ангажимент. Скоро обаче откри, че любимата работа не е всичко (дали тогава знаеше, че вече е добре?). Знаеше какво й липсва, разбира се. Но самата мисъл отново да се обвърже с някого й се струваше непоносима.

Точно тогава откри танца. Една вечер придружи колежката си, която участваше в репетициите на любителска танцова трупа, и веднага се влюби в точните и красиви движения. Започна да посещава курсове, насочвайки излишната енергия в мускулите си, научи се дълбоко да обожава контролирания ритъм на тялото си, едновременното и много приятно чувство на напрежение и свобода, с което я дари танцът.

Беше запленена не само от танца, но и от прелюдията към него. Инструкторът й беше привърженик на загрявката по метода тай чи и когато Джъстин овладя същността му, базираща се на строга дисциплини и самоконтрол, тя с удоволствие усети, че може да се насочи към всяка област на танца — от модерните ритми до балета.

След като измина почти година от началото на заниманията й, инструкторът каза:

— Знаеш ли, Джъстин, ако беше започнала да се занимаваш с танци от дете, днес несъмнено би била изключителен професионалист. Казвам ти това само за да получиш вярна представа къде се намираш в момента. Ти си една от най-способните ми ученички не само защото си родена с чувство за ритъм, но и защото влагаш цялата си душа в танца. Съвършенството е тук, Джъстин, то се вижда с просто око, но за съжаление не може с нищо да се замени пропуснатото време.

Тя беше горда и изключително щастлива. Най-важното обаче беше, че знаеше защо се чувства така. За пръв път в живота си разбра, че може да се контролира като личност, вече не се чувстваше подхвърляна от капризите на съдбата. Най-сетне беше открила контрола, който можеше да почувства пряко и непосредствено, контрола, който имаше истинско значение за нея.

След месец напусна редовното си място в агенцията и се прехвърли на свободна практика. Агенцията продължаваше да търси услугите й и тя прие да работи на хонорар. Но вече беше свободна и можеше да избира работата, която й харесваше. След шест месеца откри, че печели три пъти повече от предишната си твърда заплата, въпреки че продължаваше да приема само онези поръчки, които й допадаха.

А после реши да се сдобие с тази къща в Уест Бей Бридж.

И срещна Никълъс.

„Не мога да направя това! Не мога!“

Изправи се, излезе с поклащане на балкона, протегна напред ръце и започна да си пробива път из къщата като слепец. Във всекидневната се сблъска с тихо бълбукащия аквариум. Вътре плуваха многобройните обитатели на морските дълбини — ярко оцветени, но спокойни и сякаш упоени, слепи, глухи и неми. Бяха красиви и лишени от разум като някакви странни растения, надигащи се към леко развълнуваната повърхност на водата. Отново й се пригади, тя се обърна и се насочи към вратата.

„Не мога да се обвържа, не мога да му се доверя! О, Господи, Господи!“

Излезе със залитане под дъжда, заспуска се по дървените стъпала, спъна се и падна по колене във влажния пясък. Стори й се, че той полепва като тесто по тялото й и ревниво се вкопчва в нея.

Пропълзя няколко метра, после успя да се задържи изправена. Затича се и не спря, докато не стигна дома си.

Малко по-късно Никълъс се върна от мястото, където бяха открили втория труп. Този път всички стояха на брега и го чакаха.

„Разсечен с един удар, разбираш ли?!“ беше казал по телефона. Винсънт. Естествено, той знаеше какво означава това — удар с катана.

Бледият труп беше разрязан от дясното рамо до лявата тазова кост. Едно свистящо замахване и един удар с най-финото острие, създадено през хилядолетната човешка история. То може да пробие дори броня, а плътта и костите са като хартия за катаната, изкована от истински майстор. Такива саби се запазват в продължение на хилядолетия, предават се от баща на син, без да изгубят дори микроскопична частица от своята острота и ефективност. Дори днес няма арсенал в света, който да съдържа толкова съвършено оръжие като японската катана.