Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Искам да зная каква муха ти е влязла в главата, дявол да го вземе!

— Ами… Ти просто не ме познаваш. Аз съм си такава… Непостоянна… — Въздъхна и добави: — Моля те, Ник, върви си. Не ми прави сцени.

Той вдигна ръце с длани напред и пристъпи една крачка напред:

— Никакви сцени. Просто искам да получа няколко отговора.

— Няма да ги получиш, поне днес. — Тя се извърна обратно към светлината на спалнята си.

— Джъстин, почакай! — протегна ръка той и докосна рамото й.

— Махай се! — изкрещя тя и отблъсна ръката му. После се овладя и тихо повтори: — Остави ме на мира, Ник! Моля те!

Той се обърна и излезе. Тя остана край вратата… един неясен златист силует.

Дзън-дзън-дзън… Пауза, после отново: дзън-дзън… Хай!

Двамата се движеха напред-назад в рамките на кръга, очертан от тънка линия. За пръв път в живота си Тери изпита страх от своя противник.

До този момент това чувство му беше напълно непознато, той беше сенсей — майстор по кенджуцу.

Не беше толкова страх от поражението — по време на дългата му кариера се беше случвало да го победят един-два пъти, а още в началото на двубоя усети, че днес това може да се случи и за трети път. Беше нещо по-дълбоко и то несъмнено се дължеше на начина, по който се биеше този Хидейоши. Стилът заема важно място в изкуството на кенджуцу и човек научава много неща за противника си от начина, по който се бие той — не само къде и с кого се е упражнявал, но и какъв е неговият характер. Защото стилът е философия, ако щете дори и религия. Издава това, което човек уважава, това, което ненавижда…

Тери изпитваше безпокойство, защото ясно виждаше, че непознатият му противник не дава пет пари за човешкия живот. Айлин беше съвсем точна в определението си — очите на този мъж бяха очите на смъртта. Бяха гладки и безжизнени като стъкло, зад тях нямаше нищо, абсолютно никакви чувства. Именно това безпокоеше Тери. Беше чел и чувал за самураите на феодална Япония през шестнадесети век, по време на шогуната Токугава, властвал в страната цели двеста години. Именно те са били безчувствени машини за убиване, сляпо изпълняващи заповедите на своите господари, верни единствено на тях и своето бушидо. Но дори и в суровия морален кодекс на самурайското бушидо съществува някакъв, макар и едва доловим намек за съчувствие, за съжаление, непознат за онези безмилостни бойци. Той често си беше задавал въпроса какво ги е накарало да станат толкова безмилостни.

Струваше му се много странно да се изправи срещу такъв човек днес, в края на двадесети век. Сякаш той беше изскочил внезапно от руините на миналото. Карма, въздъхна вътрешно Тери.

Направи лъжливо движение вляво и нападна, но беше моментално блокиран. Бокените в ръцете им се въртяха с такава скорост, че всеки несвикнал наблюдател би ги взел за някакви странни вентилатори.

Тери се отпусна на коляно и стрелна хоризонтално своя бокен, но противникът му с лекота прибягна до вертикален блокаж. По-неопитен сабльор несъмнено би опитал решаващ посичащ удар от горе на долу и това също така несъмнено би му донесло неизбежна загуба, тъй като Тери трябваше да нанесе поразяващия си удар отдолу, само от няколко сантиметра разстояние.

Но непознатият се отдръпна крачка назад и по този начин принуди Тери да се изправи и да продължи борбата. И двамата имаха по две попадения, времето беше към края си. Макар че успешно блокира няколко светкавични атаки на своя противник, Тери имаше неприятното усещане, че все още не е видял пълния му стратегически репертоар. Честно казано, имаше чувството, че онзи си играе с него през всичките четиридесет минути на схватката.

Раздразнен не на шега, той се впусна в непрестанни атаки. Вместо да го контрира, бокенът на противника му се стрелкаше мълниеносно пред лицето му и винаги леко го докосваше. В един момент се оказаха само на сантиметри един от друг и Тери за пръв път видя очите на противника си от непосредствена близост. Всичко стана за частица от секундата, може би хилядна от нея. Неговият „заншин“ — термин, който изразява максимална концентрация на физическа и психическа енергия, се разсея и това беше съвсем достатъчно за другия мъж. Бокенът му блокира оръжието на Тери и след миг се опря в гърлото му. Тери загуби играта.

Беше малко преди залез-слънце, когато Джъстин излезе от спалнята да си направи питие. Зад прозореца се виждаха тежките сиви облаци, които вятърът разкъсваше и пръскаше във всички посоки, сякаш бяха отпадъци от голямо градинско увеселение. Земята беше изгубила цвят, пясъкът по брега изглеждаше като застинало олово.