Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— С други думи — нищо.

— Нали ти казах — намръщи се тя.

— Добре, да оставим този въпрос. Сега…

Дългият й пръст обаче запечата устните му.

— Недей, Ник. Не ме питай. Не още, не сега… Нека оставим нещата така. Моля те, моля те!

Загледан в очите й, той се питаше какво му се изплъзва. Може би нищо, може би всичко. Не искаше да е така. Но вече я желаеше твърде много и това налагаше компромис. Знаеше, че няма да е от лесните. Винаги е по-добре да говориш, вместо да мълчиш — това правило лежи в основата на всички човешки взаимоотношения. Но може би тя наистина е права и не сега е времето за изясняване на отношенията им. Той отпи едра глътка от чашата си.

— Какво ще правим сега?

Добър въпрос, помисли си Никълъс и вдигна поглед към лицето й. Нинджата възнамеряваше да я убие, в това не можеше да има никакво съмнение. Това той приемаше като твърдо установен факт, независимо че въпросът за мотивите оставаше открит. Но отговор за него нямаше и той с усилие на волята го изхвърли от съзнанието си. Тревожеше го самата поява на нинджата. Присъствието му в съвременна Америка беше достатъчно странно като факт, въпреки че, както сподели с Винсънт и Док Диърфорт, известен брой бойци действат тайно и изпълняват поръчки на високопоставени личности. Все пак беше много обезпокояващо, че този, който действа тук, е последовател на школата Нитен. В тази школа се е преподавало най-трудното от изкуството на кенджуцу и нинджите са владеели повечето от тези стилове.

— Най-доброто, което мога да сторя за момента, е да остана при теб — рече той, прикривайки с усилие безпокойството си.

Джъстин кимна. Странно, но в момента не изпитваше никакъв страх, по-скоро обратното. Беше сигурна, че е на път да се отпусне. Изведнъж се почувства много по-добре, започна да диша леко.

Док Диърфорт сънуваше, отпуснат в койката си окачена на гредите, които поддържаха покрива на дървеното му бунгало. Над главата му леко барабаняха дъждовните капки.

Сънуваше една разкошна гора, влажна, и блестяща като огромен изумруд. Но красотата й му беше чужда, защото той тичаше. Тичаше през преплетените храсталаци и от време на време хвърляше уплашени погледи назад, към звяра, който го преследваше. Беше тигър, разкошен триметров екземпляр, който без усилия се хлъзгаше между преплетените коренища и бавно, но сигурно скъсяваше дистанцията помежду им. Огромните му мускули мърдаха грациозно под блестящата раирана козина. От време на време Док Диърфорт се втренчваше като омагьосан в очите на звяра — блестящо зелени, светещи в мрака като мощни фарове. Не бяха продълговати котешки очи, каквито би трябвало да бъдат, а кръгли, ясни и леко дръпнати като на човек, по-точно като на японец. Това бяха очите на нинджата, с който Док Диърфорт се сблъска във филипинските джунгли малко преди края на войната.

Изведнъж пред него се изправи гъста бамбукова горичка, плътна и непроходима като бетонна стена. Той безпомощно се огледа, търсейки изход, човекът-звяр зад него отвори устата си. От нея изригна горещ пламък, заля го като водопад с някаква пихтиеста маса.

Той се загърчи, опита се да смъкне от себе си противното покритие, но безуспешно. Скоро почувства, че е плътно обвит от него, то се превръща в нещо като втора кожа на тялото му, бавно и болезнено започна да разяжда плътта му. Кожата му се сгърчи и изпепели, после бавно се изхлузи от тялото му. Лепкавото покритие проникна до костите му и те започнаха да се ронят на прах, изпепелени, сиви и ненужни… През цялото време тигърът с лице на нинджа седеше насреща му и се усмихваше. Накрая, когато почувства, че силите го напускат, а животът изтича от тялото му като ненужна урина, попиваща във влажната почва под краката му, звярът вдигна предната си дясна лапа. Изведнъж се оказа, че това е човешка ръка, ампутирана в лакътя. Кожата й беше почерняла, мускулите — стопени, изглеждаше така, сякаш беше изпепелена в някаква ужасна експлозия. Тигърът с лице на нинджа я размаха пред лицето му, сякаш искаше да каже: „Гледай това и добре го запомни.“ От вътрешната част на ръката беше татуиран някакъв номер от седем цифри. Концлагер, помисли си Док. Концлагер, концлагер… Изведнъж разбра, че се е превърнал в мекотело, лишено от всякакви човешки качества. Плуваше в джунглата, носеше се във водите на безбрежния океан така, както далечните прародители на човека са се носели милиони години наред, далеч преди първата риба да изпълзи на късчето гола суша и да се превърне в земноводно, далеч преди това късче суша да се превърне в място, подходящо за живот. Но и този безбрежен океан-джунгла врагът беше редом него. „Виж, виж“, шепнеше тигърът и се приближаваше до него, безпомощно полюшващия се върху вълни те ембрион. „Не!“ изкрещя мекотелото. „Недей, ще унищожиш всичко!“ Но човекът-тигър вече беше отгоре му, горещият му дъх заливаше лицето му. „О, ще го направя заради своето…“