Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Лицето му беше, съвсем близо до нейното, но въпреки това тя имаше чувството, че я напада някакъв неодушевен предмет, оживял по чудотворен начин. Очите й не виждаха нищо, обонянието й не долавяше никаква миризма, нямаше никаква представа какво иска този човек, какви чувства го вълнуват. Не можеше да помръдне дори главата си, единствената й грижа беше да успее да преглътне. Най-сетне това й се удаде и съзнанието й се проясни. Видя се изправена в полите на планината в Южна Япония, там, където беше изкарала последните дни на войната. Видението й беше изключително живо, сякаш се беше пренесла по магически начин през годините. Стройните борове се огъваха под напора на западния вятър, храсталаците се извиваха по склона като огромна змия без глава и без край… В ноздрите й нахлу ароматът на зьосуи — зеленчуковата яхния, която беше основната им храна по онова време, усети вкуса й в устата си, а въздухът тежеше от стипчивата миризма на ряпа… Никога не беше си представяла, че може да си припомни толкова точно всичко това, но човек по-лесно си спомня приятните неща…

Над тялото й профуча светкавично движение и коприненото пеньоарче отлетя настрана, разкъсано на парчета. Остана съвършено гола. В съзнанието й се оформи една-единствена мисъл — за Тери. Беше вече абсолютно сигурна, че това ужасно същество ще я изнасили и тази мисъл я разгневи и успокои едновременно. Смъртта се дръпна настрана и се превърна в обикновен посетител, а не в почетен гост. Усети тялото му върху себе си, нито топло, нито студено. Не беше от плът, но не беше и от камък. Усети, че я повдига и сякаш я поставя в люлка — една позната поза. Все пак продължи да се съпротивлява и здраво стисна краката си.

Шокирана усети как той грабва дългата й коса, вдига я нагоре и я навива като усукано въже. Очите й се повдигнаха, светлината беше достатъчна да я види — права и дълга като сабя, по-черна от нощта.

После, насочена от ръката му, тя се спусна надолу и се обви около шията й. Съзнанието й отказа да приеме това, което щеше да се случи, докато примката започна да се стяга около гърлото й. Когато започна да се гърчи за глътка въздух под дланта му, покрила плътно устата й, тя изведнъж разбра, че той съвсем не се интересува от тялото й. Беше ли възбуден? Искаше ли да се изпразни? Съзнанието й приличаше на блато, гъмжащо от възбудени змиорки, които оживено си задаваха тези два безсмислени въпроса, докато в дробовете й проникваше все по-малко и по-малко въздух.

Не! Моля те! Обладай ме, но не ме убивай! Моля те! Тя се опита да изкрещи тези думи, но успя да издаде само някакво животинско ръмжене, от което се изплаши още повече. Сякаш неговата нечовечност беше успяла по някакъв начин да премахне нейната човечност.

Тялото му се изви в дъга, сякаш я любеше с цялата си груба сила, примката около гърлото й се затегна. Мускулите на дихателната й тръба спазматично се свиха, дробовете й горяха от липсата на кислород. „Това не може да е вярно, помисли си с размътено съзнание тя. Не мога да умра! Не, не…“

После започна да се бори. Да се бори за дишането, най-естествената функция на човешкия организъм, станала по-трудна от изкачването на стръмен планински връх. Бореше се като тигрица, драскаше го с нокти, риташе го с крака, блъскаше го с хълбоци и ръце, но ефект нямаше. Все едно, че се бореше с тухлен зид. Беше безпомощна пред него, защото той не беше жив човек. Беше самата Смърт.

От стомаха й се надигна гореща топка, задави я и нахлу в пламтящите й дробове. Очите й започнаха да се изцъклят, а в ушите й изведнъж нахлу дяволското свистене. Отгоре, точно над главата й, се появи издължената сянка на самотен бомбардировач, изскочил сякаш от самия огнен диск на слънцето. Част от него се отдели и се насочи към земята. Сякаш, огромен гарван хвърляше изпражненията си върху Плаващото кралство — черно цвете, разцъфнало в синьото небе над главата й.

Взрив. Адска горещина. Ослепителна светлина, сякаш едновременно експлодираха десет хиляди слънца. О, бедната ми родина!

Пепел, разнасяна във всички посоки от горещия вятър.

Тери се сбогува с Винсънт през отвореното прозорче на таксито. Дъждът не беше успял да освободи града от жегата и задушната влага на лятото. Беше съвсем като в Токио.

Скоро ще ти се обадя — обеща на Винсънт той.

— Добре. Дано да ти дойдат някакви идеи. — Винсънт се облегна на вратата на колата.

— Продължавам да си мисля, че вие двамата с Ник преувеличавате — усмихна се Тери.

— Не ние измислихме отровата, Тери — отвърна сериозно другият. — Нито пък посичането с катана…