Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

След известно време тя изпусна една дълбока въздишка и влезе в спалнята. Приближи се до леглото, наведе се и отвори чантата с покупките. Извади шишенцето „Шанел 19“, отвори го и разпиля няколко капки по блестящата си кожа. После облече кремавото копринено пеньоарче, което си избра в „Блумингдейл“ и потръпна от удоволствие, усещайки гальовния допир на фината тъкан. Така ще посрещне Тери…

Обърна се към отворената врата и веждата й леко се повдигна. Оттатък беше тъмно. Докато беше под душа, слънцето беше залязло и нощта беше встъпила в правата си. Но тя добре помнеше, че беше запалила осветлението, преди да влезе в банята. Дали го беше сторила наистина? Сви рамене и пристъпи крачка напред.

Насочи се към малката порцеланова лампа до дивана, спря по средата на пътя и се ослуша. Стори й се, че долавя, някакво движение в най-крайната стая, там вляво, сред сгъстяващите се сенки на къщата. Отвън заврещя котка, сякаш я деряха жива. Повтори, после по циментовата пътечка зад къщата се посипаха празни кутии, очевидно от кофите за боклук. Грамофонът продължаваше да свири. Хенри Манчини, бавният сладникав блус, с който завършваше плочата. Манчини е изключително романтичен…

Тя се приближи до масичката и щракна ключа. Осветлението в спалнята изгасна и тя рязко се извърна. В първия момент не си даде сметка, че настолната лампа си остана изключена. Музиката свърши и в къщата легна тежка тишина, нарушена единствено от автоматичното повдигане на иглата от повърхността на плочата и мекото й прещракване, когато зае мястото си върху вилката. Грамофонът се изключи. Сега вече чуваше само напрегнатото си дишане.

— Има ли някой там? — попита тя и се почувства глупаво.

Отвърна й дълбока тишина, далеч по-зловеща от звука на всякакъв човешки глас. Очите й се спряха върху фосфоресциращите стрелки на часовника й. Тери скоро ще си бъде у дома, помисли си тя.

Сякаш привлечена от магнита на неизвестността, тя бавно пресече дневната и застана на прага на открехнатата врата. Тук, в задната част на къщата, беше тъмно. Завесите бяха спуснати, дърветата в двора помръдваха като живи, тихо бръмчеше климатичната инсталация. Пристъпи в спалнята, ръката й затърси ключа на осветлението по стената. В този миг уредбата в хола се включи с меко изщракване — кратка пауза, и пианото на Манчини започна джазов дует с контрабаса. Малко по-късно се включиха барабаните, а накрая и саксофонът — плачещ и призивен звук, удивително наподобяващ човешки глас. Музиката тежеше от напрежение.

Тя рязко се извърна към вратата и понечи да се върне в хола. Но нещо се беше изпречило на пътя й, нещо тъмно и заплашително. Около китката й се увиха стоманени пръсти и тя изпищя. Опита се да се дръпне назад, но силуетът я последва, а хватката около ръката й се стегна така, че костите й изпукаха.

— Какво искаш? — почти беззвучно изохка тя. — Какво искаш? — Обърканото й съзнание отказваше да възприеме станалото, изпитваше усещането, че по някакъв тайнствен начин нощта се е превърнала в същество от плът и кръв.

Прасците й опряха в ръба на леглото и това я върна в действителността. Не вярваше в духове, не вярваше дори в ками — традиционните домашни призраци, в които японците вярваха от хилядолетия. Втурна се напред, зъбите в полуразтворената й уста проблеснаха, готови да се забият в тъмния силует, какъвто и да беше той. Усети нещо твърдо пред себе си и понечи да го захапе, но в същото време главата й рязко отскочи назад и зъбите й болезнено щракнаха във въздуха.

— О, Господи! — чу някъде отстрани гласа си тя, а очите й се спряха върху лицето пред нея. Всъщност нямаше лице, а само две очи, проблясващи, през тесни процепи на плътно прилепнала черна качулка. Бяха само на няколко сантиметра от лицето й, мъртви и безжизнени като камъни на дъното на блато.

— О, Господи! — простена отново тя и се дръпна, но вече някак вяло, без надежда за освобождение. Той се раздвижи и тя нямаше време дори да извика. Хватката му се промени и тя изпита усещането, че е попаднала в сърцето на някакъв ураган, на някаква могъща природна сила. Не беше възможно човек да обладава такава огромна сила. Там, където пръстите му се забиха в тялото й, изпита чувството, че плътта й се разтваря, а костите се превръщат в прах. В дробовете й не остана дори глътка въздух, имаше чувството, че е на дъното на океана. Вътрешностите й се превърнаха в лепкава течност, която издаваше противната миризма на смъртта. Опита се да повърне, но устата й отказа да се разтвори въпреки напъните. Опита се да преглътне, но и това не успя да стори. Очите й се замрежиха от сълзи, клепачите й затрептяха, започна да се задушава от собствената си слюнка, свита на топка в гърлото й.