Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Измина още една седмица преди срещата на Полковникът с доктор Ингава, приятеля на Хийгата в университетската клиника. Оказа се, че той е главен хирург там и води на отчет всички извършени операции.

— Леон Уоксман? — попита доктор Ингава и сведе поглед към клиничния дневник пред себе си. — Да, беше наш пациент в продължение на десетина месеца… Всъщност дори малко повече.

Сърцето на Полковника пропусна, един такт.

— Кога е бил изписан?

— Миналата година — отвърна доктор Ингава и любезно се усмихна. — Точно когато са цъфтели вишните…

Някъде в средата на април 1948-а, светкавично изчисли Полковника. Това означава, че е постъпил в клиниката приблизително година по-рано — през май 1947-а.

Докосна с длан пулсиращото си слепоочие и тихо попита:

— Случайно да разполагате със снимки на господин Уоксман отпреди операцията?

— Естествено — отвърна доктор Ингава и с решителен жест затвори папката пред себе си. — Но те са строго поверителни.

Беше доста висок за японец, болезнено слаб мъж с широки длани. На носа му бяха окачени кръгли очилца в телени рамки, които с нищо не допринасяха за неговата представителност, а дори обратното — подчертаваха несъвършената форма на постоянно разтворената уста и късия чип нос… Ушите стърчаха от главата му почти под прав ъгъл и това го правеше да прилича на пеперуда, прикована в хербарий. От цялата му фигура лъхаше на тебешир и дребна преподавателска заядливост, поведението му беше предизвикателно и надменно.

— Дойдох при вас с официална мисия на Въоръжените сили на САЩ — започна с любезен тон Полковника. — Господин Уоксман се издирва за разпит, тъй като е заподозрян в редица тежки престъпления. Между тях фигурират убийства и контрабанда на наркотици. Моля ви, не ме принуждавайте да се връщам тук в компанията на Военната полиция!

Врял и кипял в разпалени академични спорове, доктор Ингава очевидно знаеше кога губи и кога печели. Въпреки това помълча, просто за да покаже на госта си кой командва между тези стени. Полковникът търпеливо чакаше. Нямаше смисъл да се конфронтира с този човек, по-добре беше да го остави да изиграе ролята си и да му спести унижението. Нека нещата изглеждат така, сякаш главният хирург предава поверителната информация доброволно, а не под натиска на американската армия.

Обади се едва когато Ингава извади папката от бюрото и я плъзна към него:

— Благодаря за любезното ви сътрудничество, докторе.

Не бързаше да отвори важния документ, този път за да спаси собственото си достойнство.

Най-накрая въздъхна, взе папката и я положи на коленете си. В следващия миг се озова очи в очи с Джони Леонфорте. Човекът, който би трябвало да е мъртъв и забравен от години.

— Докараха го тук почти на парчета — поясни Ингава. — Честно казано, аз не вярвах, че ще успеем да го спасим. Беше…

— Извинете, че ще ви прекъсна, докторе — вдигна глава Линеър. — Но кой го докара?

— Не съм много сигурен — отвърна онзи и пръстите му забарабаниха по бюрото. — Май каза, че е монахиня…

Това вече беше интересно.

— Японска монахиня?

— Не, жената беше американка — Ингава кимна с глава. — Точно така. Помня я, защото имаше невероятни очи… Наситено сини, електрик… Наистина невероятни очи!

— Каза ли името си?

— Може би — сви рамене доктор Ингава. — Но вече съм го забравил…

— Искате да кажете, че не е записано никъде?

Доктор Ингава склони глава и пренебрежително подхвърли:

— Драги господин полковник, наша грижа беше мъжът, който ни докара тази жена… Той беше изгубил много кръв и се намираше на прага на смъртта… Раните му бяха ужасни… Не зная какво му се беше случило, но то положително е било страшно… Целият ни екип се ангажира с него… — Кокалестите рамене леко се повдигнаха и отпуснаха. — Когато излязох от операционната, жената отдавна я нямаше…

— И повече не се появи, така ли? Дори не позвъни да се информира за състоянието на Уоксман?

— Доколкото зная — не. Никой не потърси господин Уоксман по време на престоя му тук. Имах чувството, че такова е и неговото желание…

Полковника приключи с прегледа на папката и вдигна глава:

— Какво ви кара да мислите така?

— О, нищо конкретно… Просто известни наблюдения. Пациентът имаше нощни кошмари, но упорито отказваше да разговоря с психолога, който му изпратих. Доколкото си спомням, държанието му с него беше направо грубо… — Доктор Ингава помълча, после продължи: — Освен това не направи опит да се свърже с никого, дори след като го вдигнахме на крака и му предоставихме телефон… Не се сприятели нито с пациент, нито с представител на персонала… На практика не говореше с никого, освен с мен и сестрите, които го обслужваха. При това само в краен случай… Да, като се замислям, бих казал, че беше много затворен и саможив човек.