Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— На кого докладва Фейт?… Отначало бях сигурен, че това е Чезаре Леонфорте, един от легендарните главатари на мафията… Има двама синове — Алфонсо и Джони… Един от двамата ще го наследи… Работи в комбина с друг мафиотски бос… Как му беше името… — щракна с пръсти, помисли за момент, после кимна с глава. — Да, сетих се… Пол Матачино „Черния“… Двамата с Леонфорте поддържат тясна връзка с фантазираните политици във Вашингтон… Може би Фейт действително докладва на Леонфорте, но съм убеден, че има и друг… За когото Леонфорте дори не подозира.

— Считате Фейт за двоен агент, така ли?

— Да, но не в обичайния смисъл на думата… Искам да кажа, че тя едва ли работи за комунистите, или нещо от тоя сорт… От доста време имам усещането, че тази жена не обича фамилията Леонфорте…

— Но доскоро живееше с един от тях — изтъкна Полковника. — Знаете ли, че капитан Ленърд всъщност е Джони Леонфорте, синът на Чезаре?

— Тъй ли? — проточи Доноу, без да отделя очи от горящия край на цигарата си. — Това вече наистина е интересно… — Напълни дробовете си с дим и добави: — Все пак ние не трябва да забравяме, че да живееш с един човек все още не означава, че го обичаш… Тя спокойно е могла да го ненавижда и пак да живее с него…

Ние. Добър знак за всеки следовател. Подложената на разпит личност започва да се идентифицира със следователя, противопоставянето се топи…

— Това е напълно възможно — кимна полковник Линеър. — Аз почти не я познавам, може би ще се наложи да поговоря с нея…

— Искрено ви желая успех — поклати глава Доноу. — Но тази жена не е като другите… Твърда като стомана, при това изключително коварна… — Натисна фаса в пепелника и веднага запали нова цигара. — Имам чувството, че Фейт Соухил е планирала живота си до деня на Страшния съд!…

Полковникът реши, че е време да смени темата. Попита Доноу дали знае нещо за къщата, притисната между два склада на брега на Сумида. Разбира се, пропусна да уточни, че тази къща е една от тайните явки на Фейт… Изчака отрицателния отговор на майора и се изправи:

— Добре, за днес е достатъчно…

— Искате да кажете, че съм свободен? — вдигна глава Доноу.

— Разбира се.

Доноу бавно се надигна, очите му с нежелание се насочиха към пачката снимки на пода.

— Можете да ги вземете — каза Полковника. — Имам и други копия…

Доноу се усмихна и леко поклати глава:

— По-добре да разчитам на паметта си…

Полковника го изчака да стигне до вратата и тихо се обади:

— Майоре…

Онзи с нежелание се обърна.

— Ще ви бъда много благодарен, ако откриете собственика на къщата край реката, за която ви споменах…

Зелените очи на Доноу опипаха за последен път снимките на пода, главата му бавно кимна.

Късно през нощта Оками потвърди основната част от информацията на Доноу за мафията. Неотразимо привлечен от приликата между „омерта“ — сицилианската клетва за вярност, и клетвата на Якудза в собствената си страна, той се беше заел със задълбоченото изучаване на живота на италианската и американската мафия, превръщайки го в нещо като хоби. Според неговите сведения фамилиите Леонфорте и Матачино бяха в състояние на безмилостна война, целта им бе Вашингтон и контролът над шепа продажни политици там. Голямата награда за победителя щеше да бъде сенаторът Джаклин Макейб — изгряващата звезда на американския политически небосклон.

— Искам да се захванеш с тази Фейт Соухил — рече Полковника.

— По какъв начин?

— Джак Доноу мисли, че тя е двоен агент. Работи не само за Леонфорте, но и за някой друг… Искам да зная кой е той.

Може би Пол Матачино „Черния“? — подхвърли Оками.

— Може би…

Оками насочи поглед към малкия прозорец на торукото и поклати глава:

— Идеята е много примамлива, но се страхувам, че е неприложима по отношение на Фейт…

— Защо?

— След премахването на Джони Леонфорте цялата мрежа е в наши ръце… Но въпреки това тя ме държи на разстояние… Опитах всичко възможно, но така и не разбрах каква е същинската й роля… — Оками се обърна да погледне Полковника в очите. — Затворена е като мида, а след смъртта на Джони живее като монахиня… Такова поне е моето впечатление… Разговаряме два пъти седмично по телефона, но поне от година не съм я виждал очи в очи…

— Къде, по дяволите, се е скрила? Може би в Сицилия?

— Нямам представа. Всичките ми опити в тази посока завършиха с неуспех…

— Продължавай — троснато нареди Полковника. — В бронята на тази жена не може да няма пукнатини!