Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Падна и аз помислих, че си умрял — прошепна Хонико и докосна гърдите му с длан. — После долових ударите на сърцето ти. Бяха силни, но страшно бавни!

— Хонико — обади се сестра Мери-Роуз и докосна рамото на момичето, което се клатеше напред-назад като в транс. — Знаеш какви са твоите задължения!

— Задължения? — промърмори с недоумение Никълъс, все още частично парализиран от пристъпа на Кшира. Този път ефектът беше особено опустошителен, може би защото дълго се беше въздържал от необичайното състояние на духа. — Какви задължения?

Морскозелените очи запълниха зениците му.

— Хонико е член на Ордена, господин Линеър — поясни сестра Мери-Роуз. — Също като майка й преди нея. Задълженията й са към Бога и Ордена, всичко останало е подробност…

— Орденът е действал в Япония по времето на баща ми? — попита с недоверие той.

— Да — усмихна се Мери-Роуз. — Той е познавал Бърнис, моята предшественица…

— Не разбирам.

— След малко всичко ще ви се изясни — мило го погледна монахинята. — Хонико ще ви разкаже за „Тенки“, за всичко, което се е случило в онова торуко… За баща ви и начина, по който са се преплели съдбите им… — Мери-Роуз коленичи и взе ръката му между дланите си. — Но преди това ще ви помоля за мъничко вяра… Ще ви помоля да ми се доверите, въпреки че току-що се запознахме…

Никълъс ясно усети магнетичното й излъчване. Здраво като стомана, горещо като слънцето… И въпреки това някак хладно… Не, не хладно, а по-скоро студено… Като бучка лед, като самата смърт! Тази жена изпитва смъртен страх от нещо… Но от какво?

— Доверявам ви се, майко — промълви той.

— Чудесно — стисна ръката му тя, главата й леко се наклони. — Сега ме погледнете в очите и кажете какво виждате, господин Линеър!

Молбата й беше странна, но той се подчини. В главата му внезапно изплува въпросът, който й беше задал преди малко: Срещали сме се някъде? Прочете отговора на този въпрос в бистрите й, невероятно красиви очи. Не, не бяха се срещали, но тази прилика… Една врата рязко се отвори в съзнанието му, пространството се запълни от неясна фигура…

Сестра Мери-Роуз кимна с глава, прочела в очите му всичко, което се появи в обърканата му душа.

— Да, точно така — промълви тя. — Постигнахте го благодарение на изключителната сила на духа. Открихте семейните черти… Приех името Мери-Роуз при постъпването си в манастира. Светското ми име е Джаки и съм сестра на Майкъл Леонфорте.

Токио

Есента на 1949 г.

Старата и с нищо незабележима сграда на „торуко“ имаше всички шансове да се превърне в постоянно място за тайните срещи на полковник Денис Линеър. Разположена в сърцето на Ропонги — квартала, който предлагаше удоволствия на живеещите в Токио чужденци, тя беше не толкова японски вариант на турската баня, колкото място за сексуални контакти. И като такава вече беше натрупала огромно количество мрачни тайни. В представите на Полковникът сексуалният акт неизбежно се свързваше с тях. Това е единствената човешка дейност, която освобождава тялото и подтиква душата да стори същото, да се очисти от тъмните пластове на натрупаните в нея тайни. Едновременно с това този акт действа и в противоположна посока — дава храна на фантазията, перверзните, инфантилизма и срамните спомени, подтиква ги към изява…

Такава беше мрачната и нагорещена атмосфера, в която действаха полковник Линеър и Микио Оками. Тя предлагаше изключително благоприятна среда за разкриването и съответното използване на купища чужди тайни, беше удобна като банков сейф за съхранение на откраднато съкровище…

Тайните, към които се стремяха двамата мъже, едва ли имаха нещо общо със секса, поне в началото…

Жената, която ръководеше заведението (съвсем уместно наречено „Тенки“), се казваше Ейко Шима. Беше приятна на вид, дребна и стегната, с леко озадачен израз на лицето. Отначало Полковника често оставаше с впечатлението, че тя не разбира какво й се казва, но скоро откри, че е точно обратното — Ейко не само разбираше всичко, но и действаше в съответствие с обстановката.

Хората на Оками я провериха основно. Оказа се, че е от Осака — града, в който жените работят, а мъжете не вършат нищо (освен да вземат фамилното име на жена си по време на шинтоистката брачна церемония). Притежаваше отлични делови качества, освен това беше тънък познавач на човешката душа и умееше да използва тази своя дарба. За разлика от повечето собственици на „торуко“, Ейко отказала да плаща рекет на Якудза. На мафиотските заплахи отвръщала със свои, шантажирала успешно различните банди, побеждавайки ги в собствената им игра. Беше натрупала толкова компрометиращи факти за дейността им, че окупационните власти нямаше как да не им обърнат внимание, въпреки очевидното си нежелание да се бъркат в делата на подземния свят…