Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Кава му съобщи номера на апартамента, в който живееше Лонда. После, сякаш недоволен от нещо, намръщено добави:

— Едно време ни ползваше за бодигардове… Ама сега работата й порасна и хич не ще да знае за нас!

Никълъс му благодари и изчака потеглянето на бандата. Бялата коса на Кава изчезна последна в уличния трафик. Стори му се, че младежът на няколко пъти се обърна да го погледне. Паркира кавазакито и се насочи към входа на блока, който му бяха показали. Вратата се оказа автомат, на стената до нея имаше домофон с дълга редица бутони. Върху съответните табелки бяха изписани по една буква и една цифра, никакви имена. Натисна онзи, който беше разположен над табелката с номера на Лонда. Никакъв отговор. Стори същото с още няколко бутона, ефект нямаше.

За щастие се появи една възрастна жена, натоварена с покупки. Никълъс любезно пое торбичките от ръцете й, а тя бръкна в портмонето си за ключа. Вратата се отвори.

— Търся госпожа Окушимо — рече той, докато й връщаше покупките. — Живее в Е-29… Случайно да я познавате?

Жената му направи място да влезе, но не отговори. Той я остави пред вратата на асансьора и пое по стълбите. Стигна до етажа на Лонда, без да срещне никого, и предпазливо пое по безличния коридор. Такива коридори има във всички големи сгради по света.

Спря пред вратата на Лонда и силно почука. Изминаха няколко секунди, после отвътре долетя приглушен женски глас:

— Кой е?

Вместо отговор той отново почука и вратата се отвори.

Тъмни, издължени очи, дълга до кръста смолиста коса. Късо кимоно, боси крака.

— Господи Исусе! — смаяно промълви жената. Имаше всички основания за това. Защото в рамката на вратата стоеше Хонико.

Смъкна дългата черна перука и отдолу се показа познатата руса, късо подстригана коса.

— Не зная как сте ме открил тук и не искам да зная — промълви тя. — Но не биваше да идвате…

Очите й обаче казваха друго.

— Ще ме пуснете ли да вляза? — попита той, светкавично решил да се възползва от смущението, което тя отчаяно се опитваше да прикрие.

— Идеята не е много разумна…

После, очевидно разбрала, че той няма да си тръгне, Хонико неохотно се отмести встрани. Озоваха се в светъл двустаен апартамент с ниски тавани и малки като кутийки помещения. Обзавеждането беше ненатрапчиво, но скъпо. Диван от полиран кипарис, удобни кресла, маса за хранене. По стените нямаше картини, единственото украшение беше сребърно разпятие, окачено на верига. На една от библиотечните лавици имаше мраморна статуетка на Дева Мария. Подът беше покрит с плочки от светлозелен гранит, стените между многобройните, отрупани с книги лавици бяха боядисани в бронзов цвят. Общо взето обстановката нямаше нищо общо с това, което човек очаква да види в жилището на стриптийзьорка или келнерка…

Хонико се изправи в средата на стаята, кръстоса ръце пред гърдите си и го изгледа с иронична усмивка.

От поведението й лъхаха потайност и сдържаност, които едва ли бяха вродени черти на характера й.

— Виждам, виждам — промърмори тя. — Изписано е на лицето ви… Не одобрявате това, което върша. Е, хубаво, край на заблудите! Не съм загубеното момиченце, за което ме взехте в Ропонги, няма нужда да ме съжалявате. Насила проникнахте в живота ми, а сега не одобрявате това, което е факт. Изпълнен сте с презрение и справедливо възмущение, нали?

Изрече тази тирада задъхано, отстъпвайки бавно назад. Накрая гърбът й опря в стената, на която беше окачено сребърното разпятие. Очевидно искаше да бъде максимално далеч от неканения гост.

— Интересна теория, но няма нищо общо с мислите ми — поклати глава Никълъс. — Може би има нещо общо с вашите ?

— Какво? — изгледа го с недоумение тя.

— Допускам, че вие сте изпълнена с презрение и справедливо възмущение — отвърна той и пристъпи крачка напред. — Мразите ли се, Хонико? Или предпочитате да ви наричам Лонда?

— Все едно — сви рамене тя. — За мен това е без значение…

— Наистина ли? — вдигна вежди той. — Защо тогава ми се струва, че под цялата тежест на циничната броня тупти сърцето на една друга жена?

— Престанете!

— Една жена с пъргав ум и уникална чувствителност, която…

— Казах ви да престанете! — извика тя.

— … която познава удоволствието и болката, която прикрива страха си зад различни маски — Никълъс се спря пред нея. — Коя сте вие? Имате ли отговор на този простичък въпрос?

— Мръсно копеле! — простена тя, откъсна се от стената и се вкопчи в него. Разпятието се разклати на сребърната си верига. Устните й се впиха в неговите, езикът й пареше. Тялото й потръпваше и сякаш искаше да се слее с неговото.