Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

Аз не съм цифра или номер, аз съм свободен човек!

Ето я максимата, която тласка едно цяло поколение към пропастта. Ето какво ги кара да се татуират, да вземат наркотици и да нехаят за опасностите.

Пристигнаха в Канда под оглушителния акомпанимент на мотоциклетни двигатели. Ехото се блъскаше във фасадите на небостъргачите и се връщаше обратно — остро, метално като топчетата на играта пачинко, които търсят път през сложния лабиринт… Йоши се появи от тъмната уличка до Музея по криминалистика. Внимателно огледа утихналата улица в двете посоки, после направи знак на Майк. Той слезе от колата, хвана Хонико за ръка и го последва. Токчетата й зачукаха по асфалта.

Йоши продължаваше да върви напред, в ръката му блесна мощен прожектор. Минаха покрай два гигантски контейнера за смет със зелени стени, които изглеждаха непочиствани от години. Между тях се бяха настанили група бездомници, заобиколили буен огън. Онези, които бяха будни, ги изгледаха равнодушно с възпалени от ревматизъм очи. Въздухът тежеше от вонята на алкохол и отдавна некъпани тела.

Майк не ускори крачка, нито запуши носа си — така както биха постъпили повечето обикновени жители на Токио. Вместо това забави ход, очите му внимателно огледаха дрипльовците. Чувстваше ги далеч по-близки от влиятелните мъже, които вечеряха при него няколко часа по-рано, но за нищо на света не би го признал. Защото онези мъже принадлежаха на Горния град — онази част от Токио, която някога са управлявали шогуните. Докато Майк беше роден и израснал в мизерията на Долния град, сред вонята и жестоките гангстерски войни…

— Побързай, Майк! — напрегнато подвикна Йоши. — Сега не е време за социологически проучвания!

Продължиха пътя си и скоро стигнаха до задънения край на уличката. До влажната бетонна стена на музея седеше мъж. Йоши го освети с прожектора. Позата му беше толкова естествена, че отначало Майк го взе за един от заспалите бездомници. Но после, пристъпил крачка напред, той забеляза вкочанените крайници и посинелите пръсти. Лъчът на фенерчето се плъзна по бялото като вар лице.

— Исусе Христе! — сподавено възкликна той. — Та това е Нгуен!

— Точно така — кимна Йоши. — Човекът, който взе дискетата на „Кибер-нет“ от онзи американец Макнайт… — Лъчът на фенерчето остана закован върху лицето на виетнамеца. — Търсим го от момента, в който е предал дискетата на Хонико.

— Нормално ли изглеждаше? — попита Майк, стрелна с поглед Хонико и се намръщи от неприятната миризма, която се носеше на талази от трупа.

— Предполагам — колебливо отвърна тя. — Беше съвсем спокоен, бих казала дори хладен… Но все пак го виждах за пръв път…

— Само ти го познаваше, Майк — обади се Йоши.

— Вярно е — кимна Майк. — Открих го в Сайгон и веднага го харесах. Зъл, решителен, алчен за пари… Какво го е убило, по дяволите?

— Проклет да съм, ако знам! — въздъхна Йоши. — Открихме го тук и веднага ти се обадих. Дори не сме го докосвали.

Майк пристъпи напред и използва върха на обувката си да обърне трупа. Вонята стана нетърпима.

— Уф! — неволно възкликна Хонико, но не се помръдна от мястото си.

Майк я стрелна с поглед. Не беше от жените, които ще припаднат при среща със смъртта. Беше достатъчно близка с нея. Не колкото него, разбира се. Но той все пак беше участвал във Виетнамската война и беше виждал потоци от кръв и планини от трупове…

Върхът на обувката му продължи работата си, трупът беше огледан отвсякъде.

— Няма следи от куршум, нож или верига — констатира Майк.

— Може да са го удушили — подхвърли Хонико.

— Всеки друг, но не и него — поклати глава Майк. — Никого не би допуснал толкова близо до себе си…

Преобърна трупа за последен път, направи знак на Йоши да насочи фенерчето и се приведе над бледото лице. Наложи се да диша през устата, тъй като вонята наистина беше трудна за понасяне.

— Според мен са го удавили — произнесе се най-сетне той и пръстът му се насочи към скулите на виетнамеца: — Виждате ли как е подпухнал? От това личи, че е прекарал известно време във водата…

— Искаш да кажеш, че някой го е удавил, а след това го е домъкнал чак тук? — учудено го погледна Хонико. — Защо би сторил това?

Майк беше виждал толкова много смърт, че гледката на един убит повече не би трябвало да му влияе. Но не беше така. Смъртта няма нищо общо с това, което показват по филмите. Тя не е безлична и безинтересна. Напротив кара те да се замислиш, да се запиташ с присвит стомах какъв е смисълът на живота… Може би не те прави безпомощен както пише в книгите, но положително те променя…